Определение № 2302 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4224/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. В. П. и В. С. П. срещу въззивно решение №247/05.06.24г., постановено по в.гр.д. 266/24г. на Плевенски окръжен съд, с което е приет за основателен иск по чл. 135, ал.1 ЗЗД, предявен от Н. С. П. и е обявен за относително недействителен договор за покупко- продажба на овощна градина от 29606кв.м.,находяща се в м. И. бранище, общ. П.. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: Ищцата твърди в исковата молба, че има вземане срещу първия ответник С. П. за издръжка, което е възникнало от сключено споразумение по прекратяване на брака им през 1997г.. През 2018г. ищцата се е снабдила с дубликат на изпълнителния лист относно присъдената издръжка. През 2018г. първият ответник продал на сина си (втория ответник В. П.) овощна градина. Ищцата иска обявяване на относителна недействителност на сделката по чл. 135 ЗЗД. РС е постановил определение по чл. 140 ГПК на 27.01.23г., с което е приел, че знанието за увреждане на длъжника не следвало да се доказва, тъй като увреждащата сделка била сключена след възникването на задължението, както и че знанието на третото лице за увреждането се предполагало по силата на законова презумпция, тъй като третото лице било син на длъжника. В о.с.з. на 06.03.23г. РС е допълнил проекто- доклада като е указал, че законът предполага знание за увреждането от третото лице по сделката, като в тежест на ответната страна е да го опровергае. В решението си РС е уважил иска като е приел, че третото лице е знаело за увреждането по силата на законовата презупция и че ответниците не са я оборили съобразно разпределената доказателствена тежест, тъй като не са ангажирали никакви доказателства. Във въззивната жалба на длъжника (първия ответник) се оспорва разпределението на доказателствената тежест, извършено от съда. Според него доказателствената тежест за установяване на знанието за увреждане е на ищеца и съответно по делото не било доказано знанието за увреждане нито на длъжника, нито на третото лице. Във въззивната жалба на втория ответник се твърди, че доказателствената тежест била на ищеца и така била възложена от съда. Нямало как вторият ответник да е знаел какви задължения баща му бил поел в последващия си брак, нямало как да е запознат с негови лични отношения. Не било доказано знанието за увреждане на втория ответник. В писмените бележки пред въззивната инстанция е заявено следното- „Разбирам, че знанието следва да се предполага, но доверителят ми не е знаел…“. Въззивният съд, за да приеме за основателен иска, е приел, че вземането на ищцата било установено със СПН, сделката била увреждаща, доколкото кредиторът имал право да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника, длъжникът или първият ответник знаел за увреждането, тъй като увреждащата сделка била сключена след възникването на задължението, знанието за увреждане на втория ответник се предполага по силата на законова презумпция, а ответниците не били ангажирали никакви доказателства за опровергаване на презумпцията. В касационната жалба на втория ответник се оспорва, че е знаел за увреждането и презумпцията била оборена от доказателствата по делото. Освен това РС не бил указал, че тежестта за доказване на незнанието на увреждането била на ответника. Твърди се нарушение на чл. 146 ГПК. В касационната жалба на длъжника (първия ответник) се твърди, че ищецът не е доказал знанието за увреждане на длъжника и нямало промяна в доклада на първоинстанционния съд относно разпределението на доказателствената тежест. В изложението и към двете жалби се поставят въпроси относно опровергаването на презумпцията за знание по чл. 135, ал.2 ЗЗД и относно задълженията на въззивния съд да разпредели доказателствената тежест. ВКС счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, тъй като и по двата въпроса въззивният съд е отговорил в съответствие с практиката на ВКС. Опровергаването на презумпцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД става чрез пълно и главно доказване, а именно чрез доказването на верига от косвени доказателства и положителни факти, от които може да се направи единствен и категоричен извод за липсата на знание у приобретателя по увреждащата сделка. В случая ответниците не са ангажирали доказателства за оборване на презумпцията, а дори и от самите фактически твърдения на втория ответник, че нямало как да знае за личните отношения на баща си и че живеел в друго населено място, не може да се направи извод за липсата на знание за увреждащата сделка. Съгласно т.2 от т.р. 1/13г. на ОСГТК въззивният съд е длъжен да разпредели отново доказателствената тежест, когато първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение по този въпрос, само когато е посочено такова нарушение във въззивната жалба или служебно, когато се прилага императивна материалноправна норма. В случая първоинстанционният съд не е извършил процесуално нарушение при разпределението на доказателствената тежест по чл. 135, ал.2 ЗЗД. В самото начало с определение от 27.09.22г. и от 14.11.22г., постановени по чл.140 ГПК, съдът е указал, че доказателствената тежест е на ищеца. Но след това с ново определение по чл. 140 ГПК от 27.01.23г., съдът е дал указания, че поради наличието на презумпцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД ищецът не е длъжен да доказва знанието на приобретателя по увреждащата сделка. В доклада по делото по чл. 146 ГПК, в о.с.з. на 06.03.23г., съдът отново е дал указания, че поради наличието на презумпция ищецът не следва да доказва знанието на третото лице за увреждането, а в тежест на ответната страна е да го опровергае. Съдът е допуснал двама свидетели на ответниците за опровергаване на знанието за увреждането. Ответниците са се отказали от допуснатите свидетели в о.с.з. на 30.08.23г. и с решението си първоинстанционният съд изрично е мотивирал, че презумпцията за знание не е оборена, тъй като при доказателствената тежест, лежаща върху тях, ответниците не са ангажирали в хода на производството доказателства, установяващи незнанието им за увреждането. ВКС счита, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение при разпределянето на доказателствената тежест с доклада по чл. 146 ГПК, както и с решението си, поради което в съответствие с т.2 от Т.Р. 1/13г. на ОСГТК въззивният съд не е била длъжен да извършва ново разпределение на доказателствената тежест относно въпроса за знанието на третото лице приобретател за увреждането. Неоснователно е твърдението на касаторите за вероятна недопустимост на решението, по изтъкнатата от тях причина, че районният съд се е произнесъл по иск по чл. 135, ал.1 ЗЗД, а въззивният съд се бил произнесъл по иск по чл. 135, ал.2 ЗЗД. ВКС намира, че предявеният иск е с правна квалификация по чл. 135, ал.1 ЗЗД и правилно е бил квалифициран от съдилищата. Нормата на чл. 135, ал.2 ЗЗД не урежда нов иск, а презумпция за знание, това е процесуална норма, която размества доказателствената тежест и не урежда ново, различно потестативно право. В обобщение, липсват основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора в полза на ищцата Н. С. П. следва да се присъдят разноски за настоящото производство, представляващи платени адвокатски хонорари- 2 пъти по 600лв., по всеки от двата отговора на двете касационните жалби съгласно исканията, направени в двата отговора и представените разписки за плащане. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО