Определение № 474 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 961/2023 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба, подадена от „Енерго-Про продажби“ АД срещу определение № 155 от 28.02.2023г. по в.т.д.№ 537/2022г. на Апелативен съд Варна. С него е оставена без уважение молбата на това дружество за изменение по реда на чл.248 ГПК на въззивното решение в частта за разноските. Искането в молбата по чл.248 ГПК е определеното в размер на 5 700лв. адвокатско възнаграждение, дължимо за защита на „Енерго-Про продажби“ АД пред въззивната инстанция по кумулативно съединените искове на „Уинд парк Каварна ист“ ЕООД, които са отхвърлени, да бъде присъдено до размера на посочените в чл.7,ал.2 от НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения, а именно в размер на 6 745.13лв. В частната жалба се изразява несъгласие с преценката на въззивния съд, че за определяне на материалния интерес, спрямо който да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника и въззиваем (предвид направеното от ищеца и въззивник възражение по чл.78,ал.5 ГПК за прекомерност), е меродавен сборът от цената на обективно кумулативно съединените искове. Жалбоподателят излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че от значение за определяне на материалния интерес по смисъла на чл.7,ал.2 от НМРАВ е размерът на всеки отделен иск съобразно нормата на чл.68 и чл.72,ал.2 ГПК. Писмен отговор не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С определение №308 от 13.02.2024г. по т.д.№ 962/2023г. настоящият състав не допусна касационно обжалване по касационната жалба на „Уинд парк Каварна ист“ ЕООД срещу решението по в.т.д.№ 537/2022г. на Апелативен съд Варна за потвърждаване на решението на ОС Варна за отхвърляне на исковете на ищеца срещу „Енерго-про продажби“ АД за заплащане на сумата 30 687.20 лева, представляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври 2018г. по договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 57/20.06.2008 г., ведно с обезщетение за забава в размер на 9 095.37 лева за периода от 16.12.2018 г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 92 543.38 лева, представляваща неизплатения остатък от цената за произведена и доставена електрическа енергия месец ноември 2018г. по договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 57/20.06.2008г. и № 58/20.06.2008г., ведно с обезщетение за забава в размер на 27 428.74 лева за периода от 16.12.2018 г. до датата на подаване на исковата молба. С оглед това, налице са предпоставките за произнасяне по настоящата частна жалба. С въззивното решение с оглед сбора от цената на исковете - 159 754.69 лева, минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 от 9.07.2004 г., в редакцията към датата на договаряне и заплащане, е определено в размер на 5 660 лева с ДДС. Счетено е, че направеното възражение за прекомерност на платеното от въззиваемия възнаграждение в размер на 6 792 лева, предвид липсата на фактическа сложност на спора, е основателно. При тази преценка, на основание чл.78, ал.3 вр. ал.5 от ГПК, въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 5 700 лева с ДДС за въззивното производство. Сезиран с молба на въззиваемия по чл.248 ГПК с аналогични на изложените в частната жалба аргументи, съставът на апелативния съд е счел искането за присъждане на възнаграждение като общ минимален размер от 6 475.13 лв. с ДДС за неоснователно. Потвърдил е извода си, че интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на исковете. Независимо от практиката, на която се позовава частният жалбоподател, обективирана в определение № 388 от 16.08.2022г. по т.д.№ 1840/2022г. на Второ т.о. на ВКС, частната жалба не следва да бъде уважена. Причината е в обвързаността на материалния интерес, посочен в чл.7,ал.2 от НМРАВ, с минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени със същата наредба, когато съдът е сезиран с възражение по чл.78,ал.5 ГПК. Ако счете възражението за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение за основателно, съдът не може да го намали под минималния размер, определен в Наредбата. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища - чл.633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл.78,ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. С оглед на изложеното, настоящият състав счита, че отсъства легитимно основание на частния жалбоподател да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция възнаграждение за процесуална защита (5 700лв.), така, че то да се яви съобразено и съразмерно с предвидения в Наредбата минимален размер на адвокатското възнаграждение (което според страната, изчислено не като сбор, а съобразно цената на всеки един кумулативно обективно съединен иск, възлиза на 6 475.13 лв.). Въведеният с разпоредбата на чл.78,ал.5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС. По тези съображения атакуваното определение следва да бъде потвърдено. Разноски за настоящото производство не подлежат на присъждане.