Определение № 10050 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9576/2026 г.

Образувано е по частна жалба, подадена от Г. А. М.– чрез пълномощника на адвокат П. Антонов от САК, против Определение № 23743 от 12.06.2026 г., постановено по адм. дело № 10380/ 2025 г. по описа на Административен съд- София- град (АССГ), с което на основание чл. 159, т. 1 АПК жалбата му срещу твърдян мълчалив отказ за произнасяне със заповед по чл. 62 от Закона за културното наследство (ЗКН) от министъра на културата по подадено заявление вх. № 9400-632/ 20.06.2025 г., е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател навежда доводи за неправилност на обжалваното определение. Моли за отмяна на атакуваното определение и да се върне делото на АССГ за продължаване на съдопроизводствените действия, и разглеждане по същество на жалбата срещу мълчаливия отказ. Ответникът– министър на културата, чрез пълномощника си гл. юрисконсулт М. Иванова, представя писмен отговор, с който оспорва жалбата и по изложените съображения моли атакуваното определение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, трето отделение, приема частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество същата е неоснователна. Съгласно представените пред АССГ доказателства, Г. А. М. е собственик на 2/3 идеални части от правото на собственост върху сграда с идентификатор [№], находяща се в [гр., жк, ул., №], с функционално предназначение – жилищна сграда. Сградата е вписана под номер 1342 в Националния публичен регистър на недвижимите културни ценности с национално значение, като „Жилищна сграда, в която е живял Г. Б.“, по силата на Протокол на НСОПК/ 26.01.1990 г., протокол № 2/03.07.2003 г. на НСОПК/писмо № 10687 от 05.11.2020 г. на НИПК за превръщане на жилищната сграда в къща-музей на Г. Б.. На 20.06.2025 г. жалбоподателят е подал чрез директора на НИНКН до министъра на културата- заявление по образец към чл. 6, ал. 2 от Наредба № 3 от 10.07.2019 г. за реда за идентифициране, деклариране, предоставяне на статут и за определяне на категорията на недвижимите културни ценности, за достъпа и подлежащите на вписване обстоятелства в Националния публичен регистър на недвижимите културни ценности за отнемане статута на сградата като недвижима културна ценност. АССГ е изложил доводи, че според чл. 27 от Наредба № 3 от 10 юли 2019 г., въз основа на заключителната оценка директорът на НИНКН следва да изготви предложение до министъра на културата, който съгласно чл. 62, ал. 1 ЗКН, когато от заключителната оценка се установи, че деклариран недвижим обект не притежават статут на недвижима културна ценност, издава заповед, с която прекратява режима на опазване. В тази връзка по делото били приети като доказателства писма с вх. №33-00-1078/18.09.2025 г. и № 33-00-1077/18-09.2025г. от които е видно, че в НИНКН е започнала процедура по събиране на данни и материали за извършване на подробно проучване на процесната сграда за изготвянето на заключителна оценка. Видно от доказателствата по делото, установил, че за процесната сграда не е постъпвало в министерство на културата предложение от директора на НИНКН. АССГ посочил, че видно от доказателствата по делото от НИНКН не е изготвена заключителната оценка по чл. 21 от Наредба № 3 от 10 юли 2019 г., поради което за административния орган не е възникнало задължение да се произнесе с акт по чл. 62 ЗКН. Министърът на културата макар и да има оперативна самостоятелност при вземане на крайното решение, не може да се произнесе, преди в министерство на културата да е постъпило предложението на директора на НИНКН, ведно със заключителната оценка. Следователно за да е изпълнен фактическия състав по чл. 62 ЗКН и съответно за министъра на културата да е възникнало задължение за издаване на заповед следва да е завършена административната процедура пред НИНКН. Определението е правилно. Законосъобразен е изводът на съда за липса на подлежащ на обжалване административен акт. Мълчалив отказ по чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на нормативно скрепено задължение на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Следователно, не всяко непроизнасяне от сезирания с искане административен орган, попада в хипотезата на чл. 58 АПК, а само това, за което органът е оправомощен и задължен да се произнесе по силата на специална норма и в конкретно визиран срок. В случая липсва формиран мълчалив отказ на министър на културата да издаде заповед по чл. 62 ЗКН, тъй като не е налице нормативно уредено задължение за издаване именно на такъв акт, респ. прекратяване временен режим за опазване по чл. 59, ал. 3 ЗКН. Ето защо последиците от липсата на отговор по подаденото заявление вх. № 9400-632/ 20.06.2025 г., не са с административно- правен характер и непроизнасянето на органа по него не може да се квалифицира, като мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Преценката на органа да издаде заповед по чл. 62 ЗКН е самостоятелна и не е обвързана с произнасяне по постъпилото заявление, тъй като е нормативно определено, че органът действа служебно. Той не е овластен да издаде именно такъв акт, а освен това за да се достигна до окончателното му произнасяне следва да бъдат проведени още процесуални действия, които на този етап са предстоящи. Производството по ЗКН е сложно и с много етапи, но като такова то е предвидено от законодателя с цел опазване на обществения интерес. Налице е недовършена адм. процедура от сложния фактически състав. Едва след получаване на експертизата от НИКМИ започва да тече срокът за произнасяне по заявлението. Предвид изложеното, като е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото, съдът правилно е приложил материалния закон. Обжалваното определение е законосъобразно и следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение