Определение № 3832 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2487/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Е. О.-Г. срещу определение № 412 от 08.01.2026 г., постановено в. гр. дело № 13692/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение № 6561 от 31.10.2025 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По същество се поддържа, че ищецът няма задължение да плаща разноски за особен представител във въззивното производство, когато то е инициирано от ответника, тъй като в такава хипотеза процесуалните роли на страните са разменени и ищецът се явява принудително въвлечен във второинстанционното производство. С оглед на това е обоснована тезата, че разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК е неприложима във въззивното производство. Ответникът по частната жалба А. Б. З., чрез своя особен представител адв. Ю. Д., я оспорва по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор. Моли да бъде отхвърлена, като неоснователна. Частната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение при спазване на преклузивния срок, поради което е процесуално допустима.Компетентният да я разгледа съд е Върховният касационен съд, по аргумент от чл. 248, ал. 3 ГПК, който предвижда обжалването на определенията за допълване или изменение в частта за разноските да става по реда, по който се обжалва решението (в същия смисъл е напр. определение № 2144/2023 г. по ч. гр. д. № 2731/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о.). С въззивно решение № 6561 от 31.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 13692/2024 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 18758 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 32549/2024 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от Д. Е. О.-Г. срещу А. Б. З. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Въззивното производство е инициирано от особения представител на отсъстващия ответник, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Тъй като ищцата не е внесла предварително разноски за особения представител пред въззивния съд, с въззивното решение тя е осъдена на основание чл. 77 ГПК да заплати по сметка на СГС сумата от 740 лв., представляваща възнаграждение за особен представител. Сезиран с молба за изменение на решението в тази му част, въззивният съд с обжалваното определение е отказал да освободи ищцата от разноски за особения представител във въззивното производство, като е приел, че ищецът е задължен да внесе предварително определената от съда сума за всяка инстанция, независимо дали има качеството на жалбоподател. Внасянето на сумата от ищеца е условие за назначаване на особен представител на ответника и поради това е условие за извършване на всички по-нататъшни съдопроизводствени действия по делото за всяка инстанция. Ако ищецът не е внесъл предварително депозита за особения представител, сумата се събира принудително от него по реда на чл. 77 ГПК. Определението е правилно. Съгласно постановките на т. 6 от ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, представителството по чл. 47, ал. 6 ГПК на отсъстваща страна от назначен от съда особен представител се осъществява на разноски на ищеца. Това представителство, съобразно с чл. 36, ал. 1 ЗА, е възмездно, като за положения от особения представител труд се дължи възнаграждение независимо от изхода на делото. Според цитирания тълкувателен акт, така дължимото се възнаграждение следва да бъде разграничавано от отговорността за разноски, която се реализира с оглед изхода на спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Поради това, възнаграждението за особения представител винаги е дължимо. То може да бъде овъзмездено на ищеца като сторени разноски, ако решението е в негова полза, но след като бъде заплатено от него. Дадените разрешения са доразвити в многобройната съдебна практика на Върховния касационен съд, в която трайно и безпротиворечиво се застъпва становището, че фигурата на особения представител гарантира основния принцип на състезателност в гражданския процес и обезпечава неговото нормално развитие, което е невъзможно, когато ответната страна не може да бъде намерена и призована, за да вземе участие в него. Ето защо, заплащането на възнаграждението за особения представител не следва режима на чл. 78 ГПК и се дължи за всяка съдебна инстанция, независимо от постигнатия резултат и респективно – от изхода на делото. Условието да бъде внесена предварително сумата, която да послужи за заплащане на адвокатско възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, е сред абсолютните процесуални предпоставки за надлежно упражняване на правото на иск. Поради това, съдът следи служебно дали е налице, като дава изрични указания на ищеца да внесе определената сума с предупреждение, че ако не го стори, производството ще бъде прекратено, а евентуално постановените, невлезли в сила решения – обезсилени. Когато делото бъде решено в полза на ищеца, той разполага с възможността да иска присъждане и на така сторените от него разноски. Тази възможност, обаче, е последваща самото плащане на възнаграждението. Следователно, присъждането на разноски на ищеца, направени за особен представител, предпоставя същият да ги е платил (в този смисъл определение № 594 от 16.11.2015 г. по ч. т. д. № 3070/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 5259 от 19.11.2024 г. по ч. гр. д. № 912/2024 г. на ВКС, IV г. о., определение № 160 от 20.04.2022 г. по гр. д. № 687/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 1651 от 4.04.2024 г. по гр. д. № 3426/2023 г. на ВКС, IV г. о.). Когато страната остане задължена за разноски, съдът не само има право, но и е длъжен на основание чл. 77 ГПК да ги събере принудително от задължената страна, което може да стане както със самото решение, така и след приключване на делото. Именно така е процедирал и въззивният съд. Предвид изложеното, обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,