Определение № 744 от 24.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 181/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на „Газ Трейдинг 2002“ ЕООД, с. Скрът, м. „Калник“, [ЕИК], подадена чрез управителя и приподписана от адв. П.Йовчев, против Определение № 1570 от 13.10.2022 г., постановенпо по ч. адм. дело № 2349/2022 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което на основание чл. 159 т. 1 от АПК е оставена без разглеждане жалбата на частния жалбоподател против Решение № П-22000122133045-106-001 от 16.08.2022 г. на Старши инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив за отказ от продължаване срок, определен от орган по приходите във връзка с извършвана проверка/ревизия, прекратено е производството по делото и е осъдено дружеството за разноски. В частната жалба са направени оплаквания за неправилност на определението поради постановяването му в противоречие с материалния закон, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационните основания по чл. 209 т. 3 във вр. с чл. 236 от АПК. Счита се, че „постановеното определение противоречи на материално правните разпоредби и е несъответно с целта на закона – чл. 146 т. 4 и т. 5 от АПК“, както и че по същество неправилна е преценката на съда, че е търсена защита срещу акт, който е част от административното производство и няма самостоятелен характер. Искането е за отмяна на определението като незаконосъобразно. Ответникът по частната жалба в срока по чл.232 от АПК не изразява становище по нея. Върховният административен съд, осмо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, който прегражда по-нататъшното развитие на делото и в срока по чл. 230 АПК поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: За да прекрати съдебното производство, първоинстанционният съд е приел, че жалбата на „Газ Трейдинг 2002“ ЕООД, с. Скрът, м. „Калник“, [ЕИК] против Решение № П-22000122133045-106-001 от 16.08.2022 г. на Старши инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив за отказ от продължаване срок, определен от орган по приходите във връзка с извършвана проверка/ревизия е процесуално недопустима, като подадена против акт, която не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, с аргументи че такъв не е предвиден в чл. 25 от ДОПК и позоваване на практика на състави на ВАС по идентични казуси. Изложени са съображения и че от оспореното решение на органа по приходите не произтичат пряко права и то не поражда пряко задължения за адресата му, не е пречка изисканите документи да бъдат представени от данъчно-задълженото лице, както и че евентуалните последици от неизпълнението в срок на задължението, ще бъдат предмет на преценка в производството по оспорване на крайния акт в административното производство. По тези съображения съставът на Административен съд – Пловдив е преценил жалбата като процесуално недопустима в хипотезата на чл.159 т.1 от АПК. Определението е правилно. Заявеният предмет на оспорване в производството пред Административен съд – Пловдив е била законосъобразността на Решение № П-22000122133045-106-001 от 16.08.2022 г. на Старши инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив, с което на основание чл. 25 от ДОПК е отказано продължаване на даден на дружеството срок за представяне на изисканите му с ИПДПОЗЛ изх. № П-2200012233045-040-001 от 21.07.2022 г. документи и обяснения. Както правилно е акцентирал съставът на първостепенния съд нормата на чл. 25 от ДОПК не предвижда възможността за оспорване на отказите за удължаване на сроковете, респ. не това е административният акт, с който се финализира конкретно развиващото се производство по ДОПК. Или обосновано е прието, че в битието му на междинна част от административно производство, оспореното решение не подлежи на самостоятелен съдебен контрол (по арг. и от чл. 21 ал. 5 от АПК), като правилността му ще бъде предмет на преценка при оспорване на фанализиращия производството индивидуален административен акт, в случай че същият е неблагоприятен за адресата му. В този смисъл е и цитираната в оспореното определение съдебна практика на съставите на ВАС, която се споделя напълно и от настоящия състав. За ясното на частния жалбоподател следва да се посочи и че чл. 146 т. 4 и т. 5 от АПК са част от основанията въз основа на които се преценя законосъобразността на оспорваните административни актове, а не на актовете на съда, касационните основания по отношение на които са дефинирани в чл. 209 от АПК. В частната жалба не са посочени конкретни допусни нарушения в съдопроизводствените действия на съда, а обхватът на касационния контрол, дефиниран в чл. 218 ал.2 във вр. с чл.236 от АПК, изключва служебното произнасяне на касационната инстанция по това основание. Не се констатира и бланкетно твърдяната необоснованост на съдебния акт. По изложените съображения атакуваното определение не страда от пороци, които да обосновават неговата нищожност, недопустимост или неправилност и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 вр. с чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, осмо отделение