Определение № 50007 от 10.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1229/2022 г.

Производството е по чл.282, ал.5 ГПК. Постъпило е искане от Гаранционен фонд за допускане на поправка на фактическа грешка в постановеното по делото определение № 50086 от 18.10.2024г., а при условията на евентуалност, за отмяна на същото определение на основание чл.253 ГПК. Молителят твърди, че макар съдът правилно да е установил правнорелевантния факт на коя дата е извършено плащане към кредитора, е допуснал фактическа грешка, като в определението си е посочил като дата на настъпване на изискуемостта не тази дата, а датата на постановяване на определението, с което не е допуснато касационно обжалване. Сочи, че въпросът за релевантния момент на настъпване на изискуемостта на вземането за връщането на гаранция, внесена по реда на чл.282 ГПК, е изяснен с т.3 от ТР № 6 от 23.10.2015г. по тълк.д. № 6/2024г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което изискуемостта на това вземане настъпва от датата на постановяване на съдебния акт само ако с този акт искът е отхвърлен или производството по него е прекратено. Твърди, че когато касационно обжалване не бъде допуснато или обжалваното въззивно решение бъде оставено в сила, същата сума е предназначена за удовлетворяване на признатото с решението парично притезание. Намира, че целта на законодателя е внесената гаранция да обезпечи събираемостта на вземането, ако според окончателния резултат от делото то се дължи. Изтъква, че извън предпоставките по чл.282, ал.5 ГПК, освобождаване, т.е. връщане на внесеното по специалната набирателна сметка на ВКС обезпечение, става изискуемо само след удовлетворяване на страната, в чиято полза е осъдителният диспозитив, като обратното тълкуване не би позволило да бъде реализирана обезпечителната функция на внесената гаранция. Сочи, че датата, от която е могъл да упражни правото си да поиска връщане на внесената като обезпечение сума, е започнал да тече от 08.06.2023г. – датата на погасяване на обезпеченото с гаранцията задължение. Настоящият състав намира, че направеното от молителя искане по чл.247 ГПК за допускане на поправка на фактическа грешка в постановеното по делото определение № 50086 от 18.10.2024г. е неоснователна. По предвидения в чл.247 ГПК подлежи на поправяне допуснато несъответствие между формираната от съда и отразената в диспозитива воля. В настоящия случай такова несъответствие не е налице, тъй като в мотивите на постановеното определение изрично е формирана от съда воля, че срокът по чл. 82 от ГПК тече от датата, на която вземането е станало изискуемо, като е посочено, че въззивното решение не е допуснато до касация с определение на ВКС, постановено на 31.05.2023г., след която дата вземането за връщане на гаранцията е станало изискуемо, а искането е депозирано на 05.06.2024г. и поради това е неоснователно. Диспозитивът на постановения акт е в съответствие с така формираната воля. Неоснователно е и искането за отмяна на постановеното определение на основание чл.253 ГПК. Съгласно т.3 от ТР № 6 от 23.10.2015г. по тълк.д. № 6/2014г. на ОСГТК на ВКС изискуемостта на едно вземане принципно се свързва с момента на неговото възникване, ако не е уговорено друго - чл.69, ал.1 ЗЗД, като в случаите на освобождаване на внесена гаранция за допускане на обезпечение на иск по чл.389 и следващите ГПК или на спиране на изпълнението на въззивно решение по реда на чл.282, ал.2 ГПК това е влизането в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него прекратено - аргумент от чл.403, ал.2 във връзка с ал.1 ГПК, съответно чл.282, ал.5 ГПК. Прието е, че с влизането в сила на тези актове отпада интересът и необходимостта от допуснатите обезпечителни мерки, а от тук възниква вземането на лицето, в чиято полза същите са били допуснати, да получи обратно внесените като гаранции суми. Посочено е, че в случай на спиране по реда на чл.282, ал.2 ГПК на изпълнението на въззивното решение внесената като гаранция сума е предназначена за удовлетворяване на признатото с решението парично притезание, респ. за обезщетяване на претърпените от забавеното изпълнение вреди, когато касационно обжалване не бъде допуснато или обжалваното въззивно решение бъде оставено в сила. Внесените като парична гаранция суми подлежат на връщане при условията на чл.403, ал.1 ГПК, съответно на чл.282 ал.4, респ. чл.282 ал.5 ГПК. В тези случаи, при подаване на молба за освобождаване на гаранцията другата страна разполага със защитата, която законодателят е предвидил в процедурата по освобождаване на гаранцията - чл.403, ал.2 ГПК, съответно - чл.282, ал.4 ГПК. Настоящият състав намира, че срокът по чл.82 ГПК тече от момента на постановяване на окончателния съдебен акт както в изрично уредената в чл.282, ал.5 ГПК хипотеза /при отхвърляне на предявения иск или прекратяване на производството по делото/, така и в хипотезата, когато касационно обжалване на осъдително въззивно решение за парично вземане не бъде допуснато или същото бъде оставено в сила. Спирането по чл.282, ал.2, изр.първо ГПК има за цел да се избегне принудителното изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивно решение докато делото е висящо за разглеждане пред ВКС, когато жалбоподателят смята, че касационната му жалба е основателна. Обезпечението по чл.282, ал.2 или ал.3 ГПК следва да е достатъчно да гарантира удовлетворяването на признатото с решението притезание. От момента на постановяване на окончателния съдебен акт от касационната инстанция спорът относно паричното вземане е разрешен и за внеслата обезпечението страна възниква правото да поиска връщането му в хипотезата на чл.282, ал.5 ГПК или в хипотезата, когато касационно обжалване на осъдително въззивно решение не бъде допуснато или същото бъде оставено в сила – при удовлетворяване на насрещната страна. Обстоятелството, че в последната хипотеза искането за връщане на внесената като обезпечение сума може да бъде уважено само при представени доказателства за удовлетворяване на насрещната страна не обуславя извод, че срокът по чл.82 ГПК започва да тече от различен момент, свързан не с приключване на производството, във връзка с чиято висящност е внесено обезпечението, а с волята и поведението на страните по делото. Разрешение в противния смисъл не се съдържа в т.3 от ТР № 6 от 23.10.2015г. по тълк.д. № 6/2014г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава молителят. Настоящият състав не споделя даденото в определение № 428 от 28.12.2018г. по т.д. № 1217/2016г. на ВКС, II т.о. разрешение, а останалите, цитирани от касатора определения, не съдържат извод, че срокът по чл.82 ГПК тече от датата на удовлетворяване на кредитора, като при съобразяване на конкретните факти, посочени в определенията, се установява, че всички искания за връщане на внесени като гаранция суми са били направени в едногодишен срок от постановяване на окончателния съдебен акт в касационното производство. С оглед изложеното направените искания са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение