Определение № 989 от 08.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2364/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. В. Х., чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител адв. В. Я. от САК, против определение № 387 от 30.05.2022 г. по т.д.№ 889/2021 г. на САС, т.о. 11 състав. В частната жалба са изложени оплаквания за нищожност на обжалваното определение, поради формиране на съдебния състав в нарушение на принципа за случайно разпределение на делата между всички съдии в съответното отделение, както и поради неправилното определяне на възнаграждението в занижен размер. Направено е искане за прогласяване нищожността на обжалваното определение, евентуално - за неговата отмяна като неправилно и за постановяване на друго по същество, с което дължимото адвокатско възнаграждение да бъде определено в претендирания от особения представител размер. Ответникът по частната жалба „Хара Ауто България“ЕООД и третото лице помагач на страната на частния жалбоподател „Шого“ЕООД не са изразили становище по нея. Съдът, като обсъди доводите на жалбоподателя, във връзка с данните по делото, намира следното: С обжалваното определение съдебният състав е констатирал, че въззиваемото дружество „Хара Ауто България“ЕООД е внесло по сметката на съда сумата от 672 лв., представляваща адвокатско възнаграждение на особения представител на въззивника-ответник по първоначалния иск, съобразно определение № 105/17.02. 2022 г., поправено с определение № 205/21.03.2022 г. по същото дело и с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция е осъдил жалбоподателя да го възстанови по сметката на внеслата го страна. По съображенията, изложени в постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение на ВКС, І т.о., пост. по т.д.№ 2365/22 г., настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение не е нищожно, като постановено от съдебен състав на въззивния съд, формиран в нарушение на принципа за случайно разпределение на делото. На следващо място, с обжалваното определение въззивният съд не е определил размера на възнаграждението, дължимо на особения представител на ответника Н. В. Х., назначен при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК, което той е сторил с предходното си определение № 105/17.02.2022 г., поправено с определение № 205/21.03.2022 г. по делото, а дали при неблагоприятен за него изход на спора ответникът дължи на ищеца възстановяване на сумата, която последният е внесъл за заплащане на дължимото на особения представител адвокатско възнаграждение. На този въпрос следва да бъде даден положителен отговор, тъй като антиципираното внасяне на разноските от ищеца предполага тяхното репариране от ответника, в чиято полза особеният представител е предприел съответните процесуални действия. Ето защо са неотносими към предмета на спора развитите в частната жалба доводи, свързани с определяне размера на адвокатското възнаграждение при това в размер, по-висок от този, определен от съда с предходното определение, която няма данни да е внесена по особената сметка на Софийския апелативен съд в този размер. В обобщение: с обжалваното определение въззивният съд е осъдил ответника да възстанови в патримониума на ищеца сумата, която той е внесъл по сметката на същия съд за заплащане на възнаграждението на особения представител, което съответства на нормата на чл. 47, ал. 6 от ГПК, поради което следва да бъде потвърдено. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,