Решение № 6440 от 11.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10642/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), чрез юриск. Е. Хичовски против решение № 16365 от 09.09.2024 г., постановено по адм. дело № 10793/2023 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ). Счита, че при постановяването на обжалваното съдебно решение е нарушен материалния закон, съществено са нарушени на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска неговата отмяна. Ответникът - В. С. Х. чрез адв. Р. Шулев в писмен отговор от 06.08.2025г. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Иска съдебното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура, прокурор Ангел Илиев, в съдебно заседание дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Намира обжалваното решение за правилно и предлага да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение намира, че касационната жалба, е подадена от страна, за която постановеното съдебно решение е неблагоприятно, в законоустановения срок, поради което е допустима. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. С обжалваното решение № 16365 от 09.09.2024 г., постановено по адм. дело № 10793/2023 г. по описа на e отменено решение № 14490 от 05.10.2023г. на председателя на ДАБ при МС, с което на В. С. Х. е отказано предоставянето на статут на бежанец и на хуманитарен статут и върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по молба за международна закрила рег. № РД 09-4752 от 15.12.2022 г., при съобразяване на указанията, дадени в решението. За да постанови този резултат съдът е приел, че с оглед доказателствата по делото административният орган необосновано е приел, че няма опасност от преследване по смисъла на чл.8 от ЗУБ. От събраните доказателства по делото съдът приел, че жалбоподателя не иска да участва във военните действия и „да става съучастник във военни престъпления и убиец“. Били са направени два опита да бъдат връчена призовка за отбиване на военна служба на В. С. Х.. В дома му бил направен обиск, което било потвърдено от свидетеля Г.. От представена справката от 23.01.2024г. е посочена информация за граждани, отклонили се от военна служба, като граждани на Руската федерация са бил осъдени на една година лишаване от свобода или глобени. Изброени са наказанията, предвидени в чл.328 от НК на Руската федерация, като за убягване от военна служба и алтернативна гражданска служба е предвидено наказание до две години затвор. В справката било посочено, че според източници, военните служби оказват натиск или убеждават наборните да подпишат военни договори преди края на наборната служба, като има данни, че натискът върху наборниците да подпишат военен договор се е увеличил. При горните доказателства, съдът приема, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Първоинстанционният съд е стигнал до извода, че обжалваният административен акт е издаден, без да е изяснена действителната фактическа обстановка, като не са обсъдени доказателствата в подкрепа на твърденията на кандидата, а само формално и бланкетно е посочено, че не са налице предпоставки за предоставяне на международна закрила по чл.8, ал.4 и ал.5 и чл.9, ал.8 от ЗУБ. Наличието на действия на преследване по отношение на кандидата е обосновано с представената призовка, която е преценена като установяваща реална възможност за мобилизиране и включване във военни действия, както и с данните в справката за актуалната ситуация в Руската федерация за обявена частична военна мобилизация, увеличени наказания за военни престъпления в Наказателния кодекс на Руската федерация и множеството граждански и административни ограничения при отказ за явяване в армията, промяната на възрастовите граници за мобилизация на резервистите. Съдът е приел, че са налице хипотезите на т. 169 – т. 171 от Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец, издаден от Службата на Върховния комисар на организацията на ООН, както и основанията за предоставяне на хуманитарен статут на В. С. Х. по смисъла на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че административният орган не е направил задълбочена преценка на личното положение на кандидата и не е оценил последвалата напускането му на страната обстановка там, по-специално, че е обект на политическо преследване или репресии и за него съществува риск от бъдещо такова. Настоящата касационна инстанция намира, че напълно обосновано и в съответствие с данните по делото, в това число свободно разказаната от кандидата за бежанец история при провеждане на интервюто, административният орган е приел, че не се установява кандидатът да е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ. Лицето не твърди, че са му отправяни заплахи. Поради това не са налице предпоставките по ал. 1 на цитираната разпоредба. Видно от проведеното интервю, В. С. Х. е руски гражданин, напуснал страната си на 29.09.2022г. легално със самолет за Казахстан, след което, около месец по-късно отново легално със самолет заминал за Турция в края на месец октомври 2022г. Пристигнал в България на 30.10.2022г. легално с автобус. В проведеното интервю, чужденецът мотивира молбата си за закрила с нежеланието му да се яви на обявената частична мобилизация в Русия, както и религиозни и политически проблеми. От представените доказателства по делото, нежеланието на В. С. Х. да бъде мобилизиран не е достатъчно основание предоставяне на статут на бежанец, по смисъла на ЗУБ. За да бъде предоставен такъв статут е необходимо да бъде безспорно установено, че лицето има основателни опасения от преследване. В случая самият жалбоподател не твърди и по делото не се установява той да е бил преследван в Русия, преди напускането на страната. В. С. Х. не представил документ, че спрямо него е изпратена призовка. Направените твърдения от него по време на интервюто, че е викан за мобилизация, са базират на предположения и разговори с негови роднини. Видно от представените по делото справки с вх. МД -02-28/24.10.2024г.; МД-02-54/23.01.2025г. и МД-02-105/18.02.2025г. „военнослужещите, които отказват да се сражават в Украйна, могат да бъдат уволнени, но не могат да бъдат наказателно преследвани“. През 24.07.2023г. с постановление на руското правителство е одобрена нова форма на повиквателна, който се различава по съдържание от стандартната бланка на „спешен“ дневен ред. На гърба на повиквателната е уточнено, че ако човек не с е яви във военната служба в рамките на 20 дни след връчване на призовката, ще му бъдат наложени ограничителни мерки: ще му бъде забранено да управлява автомобил, да регистрира недвижими имоти, сделки, получаване на кредити и заеми, регистриране на статут на индивидуален предприемач и самонаето лице. Правилно е прието за недостоверно твърдението на В. С. Х., че като атеист ще бъде подложен на преследване в Русия. Видно от протокола от проведеното интервю, кандидатът не е имал никакви проблеми основани на религиозна основа. Същият не е бил задържан, заплашван и не му е оказвано насилие затова, че е атеист. Относно твърденията му че е бил задържан и му е оказвано физическо насилие, заради протести и митинги, в които е участвал, също не могат да обосноват опасения от преследване. Пред интервюиращият орган е заявил, че след задържанията му, след няколко часа е бил освободен и спрямо него не е имало по-тежки последствия, като образувано наказателно дело и евентуално изпращане в затвора. Освен това по делото не са представени доказателства за тези задържания или медицински документ за твърдяното физическо насилие. Законосъобразно административният орган е приел, че сочените от В. С. Х. обстоятелства са недостоверни и не обосновават наличието на основателен страх от преследване по смисъла на чл.8, ал.4 и ал.5 от ЗУБ. Опасенията на лицето за евентуалното му преследване не са свързани с конкретна причина, която да обосновава търсене на закрила, и затова се явяват неоснователни, както правилно е приел и административният орган. Първоинстанционният съд неправилно не е възприел изводите на председателя на ДАБ при МС, обективирани в обжалвания акт. Съдът не е отчел, че срещу руския гражданин не е имало конкретни посегателства и не е бил обект на насилие от органите на властта. В. С. Х. не е аргументирал страх от преследване по изброените в чл. 8, ал. 1 ЗУБ причини, не е заявил дискриминационни и други неблагоприятни мерки, водещи до риск от преследване. При това е обоснована преценката на административния орган, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, че липсват доказателства да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Във връзка с установената общественополитическа и икономическа обстановка в страната по произход, настоящата съдебна инстанция съобразява основното правило, формулирано в т. 39 от решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07. То въвежда обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. Доколкото личната бежанска история на В. С. Х. се характеризира с липса на основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Такъв не е установен по делото, поради което по отношение на него не следва да намерят приложение, както чл. 8, така и чл. 9 ЗУБ. Законосъобразни са изводите на административния орган, че в случая не са налице и материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на молителя по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, доколкото данните, съдържащи се в проведеното с него интервю, налагат именно направения извод за липсата на доказателства да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Противно на възприетото от АССГ, органът е извършил правилна и обоснована преценка относно липсата на материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ, съгласно която норма хуманитарен статут се предоставя на чужденец по други хуманитарни причини, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците. Под "други причини от хуманитарен характер" по смисъла на посочената разпоредба се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а хипотезата урежда останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1, при които се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини обаче следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната, създаващи извънредна хуманитарна ситуация. Видно от данните по делото, такива причини не се твърдят и не се установяват по отношение на В. С. Х., поради което не са налице предпоставките по чл. 9, ал. 8 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Настоящата касационна инстанция счита, че при постановяване на оспореното пред първоинстанционния съд решение административният орган е изследвал всички относими към производството и нужни за произнасянето му обстоятелства, което е довело до правилно приложение на материалния закон. Предвид изложеното, като е отменил оспорения административен акт, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени. Вместо него, при изяснена фактическа обстановка, следва да се постанови друго, по съществото на спора, с което жалбата на В. С. Х., гражданин на Руската федерация, срещу решение № 14490 от 05.10.2023 г. на председателя на ДАБ при МС, да бъде отхвърлена като неоснователна. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,