Решение № 77 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 506/2009 г.

Решение № 77 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 506/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по чл. 290 - чл. 293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. И., чрез пълномощника му а. Р, против решение от 19.11.2008 г., постановено по гр. д. № 2* по описа за 2007 г. на Софийски градски съд, II-Г отделение, с което е оставено в сила решение от 16.05.2007 г. по гр. д. № 1* от 2005 г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от В. Г. Л. против Г. В. И., С. В. С., Х. Б. А. и Д. Б. Г. ревандикационен иск по отношение на УПИ Х-284 от кв. 24 по плана на с. К.. София, на иска по чл. 59 от ЗЗД за присъждане обезщетение за лишаване от ползване на имота за периода 1.01.2002 г. - 29.12.2005 г. в размер на 993.64 лв. и за отмяна, на основание чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.), на нотариален акт № 83, том I, рег. № 2* дело № 75/2005 г. на нотариус № 304 с район на действие СРС. Касаторът е изложил твърдения, които по същество се свеждат до довод за необоснованост на изводите на съда, довела до неправилно приложение на материалния закон. Иска отмяна на атакуваното решение и възстановяване на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба В. Г. Л. /ищец по исковата молба/ е оспорил същата, като претендира възстановяване на направените разноски, а С. В. С., Х. Б. А. и Д. Б. Г. /ответници по исковата молба/ не изразяват становище. С определение № 657 от 27.07.2009 г. постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на Софийски градски съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради несъобразяване на изводите на въззивния съд с указанията по приложение на материалния закон в т. 2 на ППВС № 6 от 27.12.1974 г., че при изясняване на въпроса дали подобрителят е владелец, съдилищата са длъжни да изхождат от презумцията на чл. 69 от ЗС, като изследват доколко тя не е оборена. Софийски градски съд е приел за установено, че ищецът е правоприемник на В. И. С., а ответниците - на В. И. С., които са братя и с влязло в сила на 2.01.1969 г. решение в делбено производство са придобили собствеността върху съседни парцели, като процесният парцел **** от кв. 24 по плана на с. К. е поставен в дял на В. И. С. и същия е въведен във владение на 18.05.1971 г. Дотогавашният владелец В. И. С. обаче продължил да осъществява фактическа власт, като се снабдил и с констативен нотариален акт за собственост №, том ХV, дело № 2* от 1974 г. Между двамата били водени редица съдебни спорове, като В. С. бил осъден да заплати на В. С. обезщетение за лишаване от ползването на имота за периодите 1969-72 г., 1973-74 г., 1975-76 г., а с влязло в сила на 21.05.1981 г. решение бил отхвърлен предявения от В. С. против В. С. ревандикационен иск, основан на твърдението, че имота е придобит по давност. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 90, т. 26, дело № 4950/91 г. В. С. дарил процесния имот на ищеца В. Л. През 2005 г. ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на същия имот, като наследници на В. И. С., починал през 2000 г. и на съпругата му С. Н. С., починала 1991 г., които са придобили собствеността по давност чрез владение в периода 1960 - 1970 г. Въз основа на тези данни и на свидетелските показания е направен извод, че влязлото в сила решение установява, че към 1981 г. Венко С. не е бил собственик на имота; същия е продължил да упражнява фактическа власт и след този момент, но не е манифестирал открито и категорично пред трети лица намерението си да го свои /свидетелите не знаят да е имало спор между братята за имота/, а и владението на собственика В. С. може да се осъществява чрез трети лица - в случая брат му В. Намерението за своене било манифестирано от наследниците на В. С., но след неговата смърт през 2000 г., като до предявяване на иска не е изтекъл необходимия за придобиване на собствеността период на давностно владение. Съгласно т. 2 на ППВС № 6 от 27.12.1974 г. при изясняване на въпроса дали дадено лице е владелец, съдилищата са длъжни да изхождат от презумцията на чл. 69 от ЗС, като изследват доколко тя не е оборена. В случая безспорно е установено, че В. С. е упражнявал фактическа власт върху процесния имот от момента на прекратяването на съсобствеността върху него и придобиване правото на собственост от праводателя на ищеца В. С. през 1969 г. Владението е било явно и е дало повод за редица дела между тях, всяко от които е прекъсвало придобивната давност. Към 1981 г. със сила на пресъдено нещо е установено, че В. С. не е собственик на имота. След тази дата обаче фактическата власт е продължила и липсват данни да е прекъсвано течението на давността. Намерението за своене вече е било демонстрирано и след отпадане на забраната на чл. 29 от Закона за собствеността на гражданите, отменен ДВ бр. 21/1990 г., е започнала да тече придобивна давност в полза на В. С. След изтичане на десетгодишния давностен срок, за който липсват доказателства да е прекъсван по някоя от хипотезите на чл. 116 ЗЗД, наследниците му са се позовали на придобитото по оригинерен начин право на собственост, снабдявайки се с констативен нотариален акт, с което е завършен фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Към момента на предявяване на иска на 29.12.2005 г. правото на собственост вече е принадлежало на ответниците и съответно ревандикационният иск е неоснователен. В обобщение въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго за отхвърляне на предявения от В. Г. Л. иск по чл. 108 ЗС. С оглед изхода на настоящото производство ищецът следва да заплати направените от Г. В. И. разноски по делото в размер на 789.00 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение