Решение № 5338 от 18.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7635/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на К. Х. Т. и С. К. чрез адв. Шейтанов срещу Решение №9975 от 21.03.2025г., постановено по адм. дело №8020/2024г. по описа на Административен съд – София град(АССГ). В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и поради допуснати нарушения на съществени процесуални правила. Правят искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отмени като незаконосъобразна издадената от Директор на ДСП „Сердика“ Заповед №ЗД/Д-С-КС-410 от 26.07.2024г. Претендират се и разноски. Ответникът Директор на ДСП „Сердика“, чрез ст. юриск. Йошева, счита жалбата за неоснователна, а съдебното решение за правилно. Ответниците Р. З. К. и Е. Н. К. чрез адв. Димитрова счита жалбата за неоснователна, а съдебното решение за правилно. Ответникът Р. К. Т. чрез особения си представител адв.Костова, назначена от Върховния административен съд в производството намира касационната жалба за основателна и пледира за обезсилване евентуално отмяна на съдебното решение, предмет на касационен контрол. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за законосъобразност на обжалваното решение и неоснователност на касационното обжалване. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество и за основателна. За да отхвърли жалбата на К. Х. Т., първостепенният съд е приел, че органът правилно е приложил и материалния, и процесуалния закони, като е приел, че роднина на майката С. К. – Е. Н. К. ще следва да полага грижите за детето Р. К. Т., род. на [дата на раждане] и това съответства на интересите на детето, респ. съобразена е и целта на закона. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е неправилно, макар и постановено при изяснена фактическа обстановка и събрани допустими доказателства, които са били обсъдени от административния съдия в тяхната съвкупност и поотделно. На първо място следва да се обсъдят доводите за недопустимост на съдебния акт, предмет на касационен контрол. Безспорно е, че спрямо детето Р. Т. са постановени три заповеди на Директора на ДСК Сердика.Първата е заповед № ЗД/Д-С-СК-032/23.01.2024 г. на директора на ДСП – Сердика. С процесната заповед на основание чл. 27, ал. 1 във връзка с чл. 25, ал. 1 т. 4 от ЗЗДет. е наредено малолетният Р. К. Т. да бъде спешно настанен в семейството на Р. З. К., в качеството й на негова роднина, до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от ЗЗДет.Тя е била предмет на съдебен контрол по адм. дело № 981/2024г по описа на АССГ и на адм. дело № 8117/2025 по описа на ВАС.С решение 11982/26.11.2025г съставът на ВАС е оставил в сила отменителното спрямо посочената заповед решение на АССГ. Втората заповед,предмет на съдебен контрол пред АССГ по адм. дело № 8020/2024г е заповед № ЗД/Д-С-СК-410/26.07.2024 г. на директора на ДСП – Сердика,с която е прекратено настаняването на детето в семейството на ответницата Р. К. и то е настанено в семейството на ответницата Е. К., в качеството й на негов роднина, до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от Закона за закрила на детето (ЗЗД).Понастоящем решение по чл.28 от ЗЗДет ,постановено от компетентния за това съд не е влязло в сила. Третата заповед № ЗД/Д-С-О-025/11.10.2024 г. на директора на ДСП – Оборище,с която е прекратено настаняването на детето в семейството на Е. К. и същото е реинтегрирано в семейството на касаторите К. Т. и С. К.. Доколкото в случая не са налице предпоставките на чл.27а ал.7 ЗЗДет, като не е налице произнасяне на компетентния граждански съд относно настаняването на детето по реда на чл.28 ЗЗДет, както и не е налице изрично оттегляне на оспорения пред първата инстанция административен акт, а също така отмяната на предходния административен акт не влече като автоматична правна последица отмяната на процесната заповед, предмет на разглеждане от първата инстанция, то и не е налице основание за обезсилване на съдебното решение и за прекратяване на производството по делото, поради липсата на предмет. На второ място съдът намира за нужно да обсъди допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение досежно липсата на произнасяне за назначаване на особен представител на детето Р. Т. в първоинстанционното производство. Съгласно чл.15 ал.8 ЗЗДет то има право на правна помощ и жалба във всички производства, засягащи негови права или интереси.С насрочването на съдебното производство с определение по хода от 04.10.2024г съдът е изпълнил задължението си да осигури явяването на непълнолетното дете за изслушване в присъствието на социален работник съгласно чл.15 ал.5 от същия закон, но не е извършил преценка за необходимостта на това дете при наличие на противоречиви интереси с жалбоподателя по спора понастоящем касатор- К. Т. да бъде назначен особен представител. Доколкото решението на АССГ не е обжалвано от Р. Т. и в настоящето производство са взети необходимите мерки на ответника по спора- Р. Т. да бъде назначен особен представител- адв.Костова, която пледира за допустимост и основателност на касационното обжалване ,то допуснатото на един етап от съдебното производство процесуално нарушение е отстранено понастоящем, поради което и не следва на това самостоятелно основание да се обезсилва решението на първата инстанция. За да постанови своето решение по същество първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена на основание чл.30, ал.2 и чл. 27, ал. 1 във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 4 от същия закон. За постановяването й нейният издател взел предвид социален доклад № СЛ/Д-С-СК/1323-157/26.07.2024 г., приложен в преписката. Посочва се в обстоятелствената част на оспорения акт, че на 22.01.2024 г. в отдел „Закрила на детето“ (ОЗД) при ДСП - Сердика е постъпила информация от Мобилен екип, че на Р. Т. е предоставена полицейска закрила на 21.01.2024 г., тъй като същият на летището е отказал да замине с родителите си и е помолил персонала да извика полиция. След изтичане срока на полицейската закрила, със заповед № ЗД/Д-С-СК-032/23.01.2024 г. на директора на ДСП, детето е настанено в семейството на Р. К. в качеството й на роднина на детето. В хода на работа по случая било установено, че г-жа Кирилова възпрепятства възстановяването на връзката родители-дете и успешна реинтеграция. Видно от доклад от доставчик на социална услуга, Р. К. вреди на психо- емоционалното здраве на Р. и е необходима промяна в мярката за закрила. С оглед спазване поредността на мерките за закрила са изпратени писма за проучване на другите роднини на детето. Видно от писмо на ДСП-Оборище относно проучване на лелята по майчина линия Е. К., същата притежава качества и умения да полага адекватни грижи за детето Р. Т., помежду им има изградена емоционална връзка, разполага с финансов ресурс и би сътрудничила в изпълнение на предприетите мерки за преодоляване на родителското отчуждение и възстановяване на връзката родители-дете. Непълнолетният Р. изразява желание да бъде настанен в семейството на леля си. Настоящият състав на Върховният административен съд намира, че съдебното решение ,предмет на контрол понастоящем е неправилно. Основанието, посочено в процесната заповед е това по чл.25, ал.1 т.4 от ЗЗДет., съгласно който дете може да бъде настанено извън семейството, ако е жертва на насилие и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. В конкретния случай, видно от съдържанието на оспорената понастоящем заповед № ЗД/Д-С-СК-410/26.07.2024 г. на директора на ДСП – Сердика,същата се основава на фактическите обстоятелства ,изложени в предходната заповед № ЗД/Д-С-СК-032/23.01.2024 г. на директора на ДСП – Сердика,която понастоящем вече е отменена. С оглед на установените данни от преписката за случилия се конфликт на 21.01.2024 г. в гр. София, на летището при опит да се излети за Бразилия детето Р. е отказал да тръгне с родителите си и е помолил персонала да извика полиция, настоящият състав намира, че вербално и физическо насилието между родителите и детето на процесната дата не е било осъществено, за да се предполага наличието на опасност от увреждане на физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие на детето, поради което следва да се приеме, че не са били налице кумулативно изискуемите законови предпоставки за предприемане на мерки за закрила по чл.23 от ЗЗДет.В подкрепа на тезата на настоящият състав на съда е и обвързващата съгласно чл.297 ГПК вр. 144 АПК сила на пресъдено нещо на решение 11982/26.11.2025г по адм. дело № 8117/2025г по описа на ВАС.В мотивите на съдебния акт е прието,че от съдържанието на обжалваната заповед, а и от съпътстващите административната преписката документи не се установяват причините, съответно основанията по чл. 25 от ЗЗДет., поради които се е наложило детето Р. Т. да бъде настанено спешно в семейството на неговата баба по майчина линия за срок до произнасяне на съда с решение чл. 28 от ЗЗДет. Няма никакви доказателства, а няма и твърдение, че детето е насилвано по някакъв начин физически или психически, за да се заключи, че същото е жертва на насилие в семейството. Органът не е изложил никакви самостоятелни фактически обстоятелства към дата 24.07.2024г, които да водят до извод за наличието на условията за прилагане на мярката. Според настоящият състав, съобразявайки трайната практика на Върховния административен съд, не са налице нито фактически, нито правни основания за издаването на оспорената пред първата инстанция заповед. В разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от ЗЗДет. се съдържат хипотезите при наличието на които законът позволява дете да бъде настанено извън семейството, като приложимата в случая т. 4 гласи, че такава мярка се взима по отношение на дете, което е жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. Предвидено е съобразно чл. 25, ал. 2 от ЗЗДет. това настаняване да е с временен характер и по същество представлява мярка за закрила на детето след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството освен в случаите, когато се налага спешното му извеждане. За да възникне на основание чл. 27, ал. 1 от ЗЗДет. задължение за административният орган да настани детето временно извън дома му, следва да са налице основанията по чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. Неправилно първоинстанционният съд е приел,че от доказателствата по делото може да се направи извод, че фактическият състав от хипотезата на правната норма е изпълнен. В тази връзка следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗдет., изисква наличието на две кумулативно предвидени материалноправни предпоставки, а именно установено насилие в семейството, което да е съпроводено със сериозна опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото, интелектуалното и социалното развитие на детето. Обсъждайки доказателствения материал, съставът на АССГ е достигнал до неправилен извод, че оспорената заповед е издадена при правилно приложение на материалния закон, като посоченото правно основание по чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. не отговаря на събраните в хода на административното производство доказателства и данни за семейството на детето. Единственото сведение за осъществено насилие, не касае семейството, а е осъществено от трето лице по отношение на Р. като изрично се отбелязва, че майка му е сигнализирала полицията и му е оказала помощ. С оглед липсата на изискуемия от приложимата правна норма юридически факт – насилие в семейството спрямо детето, водещо до сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие, съдът счита, че в противоречие със закона първоинстанционният съд е приел, че са доказани материалните предпоставки за прилагане на мярката в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет.Разпитаните в първоинстанционното производство свидетели не допринасят по никакъв начин за установяването на фактическите обстоятелства за издаването на заповедта от 24.07.2024, предмет на инстанционен контрол. Техните показания са съотнесени досежно обстоятелства, касаещи усложнените отношения между родителите на Р. и несъгласието на техните близки роднини с тяхното житейско решение да отглеждат и възпитават детето в друга държава, отдалечена от България. Тези показания не влияят върху възможността да се установи дали към датата на издаването на процесната заповед- 24.07.2024г са съществували предпоставките на чл.25 ал.1 т.4 от ЗЗДет-а именно дали е налице насилие в семейството спрямо детето, което потенциално води до опасност от увреждането му като личност. Очевидно е, че в периода 23.01.2024-24.07.2024г детето Р. е било настанено в семейството на Р. З. К./т.е извън семейството на своите родители/ ,което само по себе си изключва използването на разпоредбата на чл.25 ал.1 т.4 от ЗЗДет от административния орган в оспорената заповед към дата 24.07.2024г. С Правилника за прилагане на ЗЗДет. – чл.33 ал.1 е посочено, че спешното настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето, но при необходимост от промяна на тази мярка за закрила или прекратяване на настаняването, компетентният директор издава нова заповед(ал.4). С нормата на чл.33 ал.5 ППЗЗДет. императивно е предвидено, че органът следва да направи искане пред съда за налагане на мерките по така издадените негови заповеди по ал. 2 и 4. Или следва да се обобщи, че независимо от техния характер с оглед търсената бързина на действие, приложените от административният орган мерки следва да получат крайната санкция на съда, за да се стабилизират окончателно. Принципно положение е, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. С разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от АПК законодателят е предвидил, че установяването на нови факти от значение за делото след издаването на акта се преценяват към момента на приключване на устните състезания. При наличието на горната разпоредба, съдът е задължен при извършваната от него проверка за законосъобразност на обжалвания административния акт да съобрази всички факти и обстоятелства, имащи значение за правилното разрешаване на спора.Тази проверка е особено наложителна, когато на практика липсват посочени нови фактически обстоятелства /така както е в оспорената пред първата инстанция заповед/,които налагат продължаването на мерките за закрила, в случай като настоящия, когато органът се позовава на събитие, случило се далеч назад във времето и не съответно на посочената от него правна норма. При липсата на данни по преписката и в самата заповед за приложението на мерките по чл.23 от ЗЗДет, то следва да се приеме ,че не са налице предпоставките за прилагане на правилото на чл. 25, ал. 2 от ЗЗДт.,което повелява повелява настаняването на дете извън семейството се налага като крайна мярка за закрила след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството освен в случаите, когато се налага спешното му извеждане. В тази насока следва да се отбележи, че Законът за закрила на детето отдава приоритет детето да бъде отгледано в неговата семейна среда като в изключителни случаи то може да бъде настанено извън семейството, ако важни причини налагат това и такива причини законът изрично е уредил в хипотезата на чл. 25 от същия закон. Липсата на обосноваване на изключителността на конкретния случай на извеждане на детето извън неговата семейна среда при липсата на доказателства за наличието на насилие спрямо личността на детето е самостоятелно основание за незаконосъобразност на обжалвания административен акт, който е пренебрегнат от първоинстанционния съд. На последно място първата инстанция безкритично се е съгласила с доводите на административния орган, че издадената заповед е съобразна с § 1 т.5 от ДР на ЗЗДет, а именно с принципа за най-добрия интерес на детето. Установено е в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по приложението на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), че националният съд дължи да осигури справедлив баланс между интересите на детето и тези на родителя и подчертава, че водещ е интересът на детето (решение на Голямата камара, по делото Sahin v. Germany, № 30943/96 § 64) В този смисъл е и решението на Съда по правата на човека по делото Rebic v. Croatia, № 27148/12, § 92. Последователна и непротиворечива е практиката на ЕСПЧ, че всички решения относно децата трябва да изхождат от техния най- добър интерес (Strand Lob ben and Others v. Norway GC, § 207; Neulinger and Shuruk v. Switzerland GC, § 135; X v. Latvia GC, § 96). Най- добрият интерес на детето в зависимост от неговото естество и сериозност надделява над тези на родителите (Sahin v. Germany GC, § 66). Интересите на детето диктуват, че връзките на детето със семейството трябва да се поддържат освен в случаите, когато семейството се оказва особено неподходящо. От това следва, че семейните връзки може да бъдат ограничавани само при много изключителни обстоятелства и трябва да се направи всичко, за да се запазят личните отношения, и когато е уместно, да се „възстанови“ семейството (Gnahor v. France, § 59, и за преглед на практиката - Jansen v. Norway, §§ 88-93).В тази връзка представените както пред настоящата инстанция писмени доказателства, така и пред първата инстанция установяват по безспорен начин, че към момента на постановяване на оспорената заповед родителите, макар и да са имали известен конфликт с Р., не са имали и потенциална възможност да поставят детето си в риск за живота и здравето му, който да изисква спешното му извеждане от семейството, преди постановяване на съдебно решение по чл. 28 от ЗЗДет. При извършената социална оценка на родителите се установява, че същите притежават необходимия родителски капацитет и са в състояние да полагат адекватни грижи за сина си.Тези обстоятелства е следвало да се преценят от първоинстанционния съд, още повече в хипотеза като настоящата, при която първоначалната заповед за настаняване на детето извън семейството се оказва неподходяща и органът издава нова заповед, с която отново настанява детето извън семейството без да изследва обстоятелствата, свързани с неговият най- добър интерес. В тази насока произнасянето на самия орган само три месеца по късно, с нов административен акт, с който реинтегрира детето в семейството му, е било обстоятелство, което е следвало да бъде съобразено от първоинстанционния съд при произнасянето му досежно законосъобразността на оспорената пред него заповед. Изложеното по горе обосновава и извода на настоящия състав за основателност на касационната жалба, като се приеме, че атакуваното съдебно решение е неправилно – налице е касационното основание по чл.209, т.3 АПК, поради което същото следва да се отмени, а вместо него се постави друго, с която оспореният административен акт се отмени като незаконосъобразен по същество(чл.146 т.3 и т.4 АПК). С оглед изхода от спора разноски се дължат на К. Х. Т. и С. Т., които се констатираха да са в размер на общо 4070 лева или 2080,95 евро – по 2000 лв адвокатско възнаграждение за всеки от тях,при липса на възражение за прекомерност на възнаграждението, както и 70 лв за ДТ в касационното производство. Или следва да се осъди АСП да заплати на тези страни сумата от общо 2080,95 евро разноски. На адв. Г. Костова – особен представител на детето Р. в касационната инстанция следва да се определят разноски за осъщественото процесуално представителство в размер на 2000 лева или 1022,58 евро,реципрочно на присъденото възнаграждение на касаторите в производството, които АСП следва да бъде осъдена да му заплати отново с оглед изхода от спора. По изложените съображения Върховният административен съд, Шесто отделение