Определение № 345 от 12.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2015 г.

Производството е по чл.274, ал.2, вр.чл.248, ал.3 ГПК. С определение от 05.02.2015 г. по в. гр. д. № 2877/2007 г. на СГС, ІV-А ВС, е оставено без уважение искането на А. В. И. за изменение на решението в частта за разноските. Прието е, че те са присъдени на ответника съобразно изхода на делото и е доказано извършването им, като и в двете пълномощни за адвокат П. е отбелязано, че договореното адвокатско възнаграждение е внесено. Частна жалба срещу определението на СГС е подадена от А. В. И.. Жалбоподателят поддържа, че е обжалвал първоинстанционното решение по чл.38а ЗЖСК в неговата цялост, включително и в частта за разноските, които е бил осъден да заплати на другата страна. Въззивният съд не се е произнесъл по тази жалба. Присъдените от районния съд разноски в размер на 540 лв. били недължими, тъй като нямало доказателства те да са били заплатени от ответницата на нейния адвокат. По същите съображения въззивният съд не следвало да присъжда сумите 540 лв. и 650 лв., или общо 1190 лв., за въззивното производство, след като те също не са били платени на адвоката на насрещната страна. Изложени са доводи, че въззивният съд не е следвало да се произнася в производство по чл.248 ГПК, въпреки че това му е било указано изрично с определение на ВКС; че уговореното адвокатско възнаграждение не съответства на цената на иска, която е 150 лв., както и че то не е било заплатено. Ответникът в производството П. Х. Ш. не взема становище по частната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: А. В. И. е предявил срещу К. С. М., заместена в процеса от наследника си П. Х. Ш., иск по чл.38а ЗЖСК. Исковата молба е предявена през 2006г., поради което производството пред първата и пред въззивната инстанция се е развило по правилата на ГПК от 1952г./отм./, съгласно §2, ал.1 и 2 ПЗР ГПК 2008г. С решение № 93 от 27.07.2007 г. по гр.д.№10395/2006 г. на СРС, 47 с-в, предявеният иск е бил отхвърлен, а ищецът А. И. е осъден да заплати на ответника К. М. сумата от 540 лв. разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. А. И. е обжалвал първоинстанционното решение, без изрично да посочи, че подава жалба и в частта за разноските, които са били присъдени с него и по-конкретно – че според него няма данни ответницата да е внесла/заплатила договореното адвокатско възнаграждение, което съдът и е присъдил с решението си. Въззивният съд в своето решение не се е произнесъл по разноските, присъдени от първата инстанция. Присъдил е на ответника само разноските за въззивното производство. Срещу въззивното решение, при действието на ГПК от 2008 г., са били подадени от А. И. както касационна жалба, така и частна жалба в частта за разноските. С определение №57 от 21.01.2015 г. по ч.гр.д.№123/2015г. състав на ВКС, ІV ГО, е прекратил производството по частната жалба и е изпратил делото на СГС за произнасяне по нея в производство по чл.248 ГПК. В изпълнение на тези указания е постановено и обжалваното в настоящото производство определение. При тези данни следва да се приеме, че СГС е постановил допустимо определение по чл.248 ГПК, не само защото това му е било указано с определение №57 от 21.01.2015 г. по ч.гр.д.№123/2015г. състав на ВКС, ІV ГО, но и защото при действието на ГПК от 2008 г. ВКС не може да бъде сезиран нито с касационна, нито с частна жалба по чл.70 ГПК /отм./ срещу въззивното решение в частта за разноските. Способът, по който могат да бъдат отстранени грешки във въззивното решение в тази част, е чл.248 ГПК. Частната жалба е неоснователна и по същество. На първо място – във въззивната жалба няма оплакване срещу присъдените разноски в размер на 540 лв. от районния съд. Въззивният съд е могъл да измени и служебно по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ решението на районния съд в частта за разноските, но в настоящия случай не е имало основание за това, тъй като от данните по делото е видно, че в договора за правна защита и съдействие е вписано, че сумата от 540 лв. е внесена, т.е. тя е присъдена дължимо. Правилен е изводът в определението по чл.248 ГПК, че е имало основание за присъждане на разноските за въззивното производство, направени от първоначалната ответницата и от конституирания по реда на чл.227 ГПК неин наследник. По делото има данни, че договорените адвокатски възнаграждения са заплатени и това е отбелязано в договорите за правна защита и съдействие, в които е вписано, че сумите са платени и в тази част те имат характер на разписка, съгласно т.1 на ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д. №6/12 г. на ОСГТК на ВКС. Ищецът не е направил своевременно възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, затова съдът не е имал основание за произнасяне по този въпрос и той не може да бъде повдиган едва с частната жалба. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение