Определение № 10044 от 20.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8971/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Х. И. Я., чрез процесуалния му представител, против определение № 5413/16.06.2025 г., постановено по адм. д. № 1069/2025 г. на Административен съд – Пловдив, VIII с-в, с което е оставена без разглеждане исковата молба на Х. И. Я. с правно основание чл. 256, ал. 1 АПК и производството по делото е прекратено. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението поради неговата необоснованост. Иска се неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответниците по делото – кметът на Община Пловдив и кметът на район „Източен“ на Община Пловдив не изразяват становище в срока по чл. 232 АПК. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд – Пловдив е образувано по жалба от Х. И. Я., чрез процесуалния му представител срещу кмета на Община Пловдив и кмета на район „Източен“ на Община Пловдив, с оплакване за бездействие да бъде издадена по негово искане заповед за забрана на ползването и достъпа до строеж по чл. 223, ал. 1, т. 6 и т. 7 от ЗУТ, който се ползва не по предназначението си съгласно издадените строителни книжа и условия за въвеждане в експлоатация, представляващ помещение (гараж), самостоятелен обект в сграда (СОС) с идентификатор 56784.528.558.3.14 по КККР на гр. Пловдив. С обжалваното определение съдът е оставил жалбата (исковата молба) без разглеждане и е прекратил производството по делото, като е приел, че в конкретния случай не е налице индивидуален административен акт, който да подлежи на обжалване – изричен или мълчалив отказ за издаване на заповед за забрана на достъпа и ползването на незаконен строеж. Доколкото по същество съдът е квалифицирал оплакването като иск с правно основание чл. 256 от АПК, с който ищецът цели административния орган да бъде осъден да предприеме съответните действия по компетентност, то е прието, че в конкретния случай нито кметът, нито заместник-кметът дължат фактически действия, нито дължат произнасяне с изричен акт, тъй като липсва правна норма, която да ги задължава. Ето защо не е налице бездействие от страна на административния орган, от там не е налице и годен за обжалване предмет по реда на чл. 256 от АПК. Прието е, че липсва и активна легитимация за оспорващия, доколкото той не е заинтересовано лице по заповед по чл. 178, ал. 6 от ЗУТ и 223, ал. 1, т. 6 и т. 7 ЗУТ, тъй като адресат на разпореждането за забрана на ползването и достъпа до строежа е неговият собственик или ползвател. Определението е правилно. Законосъобразно първоинстанционният съд е заключил, че защитата по реда на чл. 256 АПК е недопуситма в случаите, в които за удовлетворяване на субективното право на ищеца е необходимо издаването на административен акт, какъвто се цели от жалбоподателя в настоящия случай. Задълженията за издаване на административни актове не са предмет на защита по чл. 256 АПК. Разпоредбите на чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК регламентират оспорването на фактически действия и бездействия на административните органи, допуснати при изпълнение на административните им правомощия и дейност, като предвиждат две хипотези: оспорване на бездействия по задължения, произтичащи пряко от нормативен акт и оспорване на неизвършването на фактически действия, които органът е длъжен да предприеме по силата на закона. В случая формулираният в жалбата (исковата молба) до първоинстанционния съд петитум не се отнася за извършване на фактически действия, а правилно е квалифициран като искане за издаване на индивидуален административен акт по чл. 214, т. 3 от ЗУТ, с конкретно съдържание - заповеди по чл. 178, ал. 6, респ. чл. 223, ал. 1, т. 6 и т. 7 от ЗУТ. Следователно отказът да се издаде такъв акт не представлява бездействие и неизвършване на фактическо действие по смисъла на чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК. Поради това търсената по този ред защита е недопустима. Тя не попада в приложното поле на чл. 256 АПК и защото за административния орган не е налице законово задължение да извърши конкретно действие - проверка, респ. да образува административно производство по сигнал за незаконосъобразно ползване на строеж. При упражняване на правомощията си по чл. 223 ЗУТ, компетентният административен орган няма регламентирано задължение за произнасяне в определен срок и за започване на производството, като органът не е обвързан от наличието или липсата на сигнал за незаконно ползване на строеж - той действа служебно защото като орган за контрол кметът действа в условията на оперативна самостоятелност и негова е преценката да издаде или не заповед за забрана на ползването и достъпа до строежа. Обоснован е изводът на съда и, че за жалбоподателя не е налице правен интерес да оспорва липсата на определени действия от кметовете на общината и района, свързани с ползването на строежа. В качеството си на собственик на недвижими имоти, находящи се в гр. Пловдив, [улица], явяващи се срещуположни на недвижим имот с идентификатор 56784.528.558.3.14, за който се правят оплакванията за незаконосъобразно ползване, то той се явява единствено подател на сигнала до административния орган. Като такъв жалбоподателят Я. не е страна в производството по 223, ал. 1, т. 6 и т. 7 и чл. 178, ал. 6 от ЗУТ. С оглед изложеното, неоснователно е и оплакването на жалбоподателя за наличие на отказ от правосъдие от страна на първоинстанционния съд. Дължимата проверка е извършена при правилен и обоснован извод на административният съд за недопустимост на жалбата (искова молба) по чл. 256 АПК, поради което и правилно същата е оставена без разглеждане, а образуваното съдебно производство - прекратено. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като правилно. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,