Определение № 617 от 27.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1268/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. И. Х. С., особен представител на „Нексре” ЕООД, срещу определение № 337 от 22.05.2023г. по в.т.д. № 588/2022г. на САС, с което е оставено без уважение искането му за изменение на определение № 240 от 06.04.2023г., постановено по същото дело, за увеличаване на определения му размер на адвокатското възнаграждение. Частният жалбоподател поддържа, че съгласно чл.47, ал.6, изр.2 ГПК вр. чл.36, ал.2 ЗА с оглед предмета на производството размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен съобразно чл.9, ал.2 от Наредба № 1/2004г. – ѕ от възнаграждението по чл.7 или 8, но не по-малко от 1200 лева. Намира, че дори и да приеме за неприложим чл.7, ал.1, т.10 от Наредбата, то съгласно чл.7, ал.1, т.4 от нея за неоценяеми искове, какъвто е настоящият случай, минималното адвокатско възнаграждение е 1000 лева. Сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за отказаното увеличаване на определения от него размер на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция от 300 лева, като отсъстват и съображения относно фактическата и правната сложност на спора. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да му бъде определено адвокатско възнаградение в посочения в чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1/2004г. Ответникът Ф Г., представлявана от адв. М. М., оспорва частната жалба. Поддържа, че в случая чл.9, ал.2 от Наредба № 1 е неприложима, тъй като касае изготвяне на касационна жалба с изложение на основания за допускане на касационен контрол без процесуално представителство, докато в настоящия случай особеният представител е участвал в производствот от самото му начало. Намира, че съгласно разпоредбата на чл.47, ал.6, изр.2 ГПК възнаграждението на особения представител на ответника в настоящия случай е допустимо да бъде по-ниско от минималното, но не по-малко от половината от минималния размер. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че съгласно чл.47, ал.6 ГПК възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. Посочил е, че цитираната разпоредба препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, като в случая приложение намира разпоредбата на чл.7, ал.1 от същата. Намерил е обаче, че не са налице основания за увеличение на така определеното възнаграждение. Съобразявайки практиката на ВКС по чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, тази по чл.101 и чл.102 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) на Съда на Европейския съюз (СЕС) и изискванията на Директива на Съвета от 22 март 1977 г., въззивният съд е приел, че разноските за адвокатски хонорар следва да съответстват на действителната фактическа и правна сложност на делото, в размер, който е справедлив и обоснован, отговаря на продължителността на производството и качеството на положения труд, изразяващо се във времето, нужно за подготовка на процесуалния представител на страната. Счел е, че определеният размер от 300 лева е законосъобразен и съответен на вида процесуална дейност. Частната жалба е основателна. На основание чл.47, ал.6, изр.2 ГПК във връзка с чл.36, ал.2 ЗАдв. на назначения на ответника по предявения иск „Нексре” ЕООД особен представител следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция, което е съобразено с фактическата и правната сложност на спора. Искането за определяне на размера на адвокатското възнаграждение съгласно Наредба № 1/2004г. е неоснователно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, § 1 ДФЕС, определените от Наредба № 1 от 09.01.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват и съда при извършване на преценката му по чл.47, ал.6, изр.2 ГПК. Тълкувайки разпоредбата на чл.36, ал.2 вр. ал.1 ЗАдв., съгласно която възнаграждението на адвоката за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован, и отчитайки предмета на предявените искове, в това число подлежащите на установяване факти, събраните за установяването им доказателства, доводите и възраженията на страните, относимите материалноправни норми, както и предмета на касационното производство, обема на осъществената от процесуалния представител на дружеството - ответник по предявения иск, защита, настоящият състав намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция възлиза на 1000 лева, равняващи се на 511,29 евро. Съгласно разясненията, дадени с т.6 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, възнаграждението за особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл.46, ал.6 ГПК и чл.48, ал.2 ГПК, които го определят като задължено лице. Поради това, след отмяна на обжалваното определение, ищецът следва да бъде задължен да довнесе разликата над сумата 300 лева до определения от настоящия състав размер на адвокатското възнаграждение, възлизаща на 700 лева, които се равняват 357,90 евро. След внасяне на дължимата сума същата ще бъде присъдена на ищеца като разноски за касационната инстанция. При неизпълнение на задължението му ще бъде постановен акт за осъждане на ищеца да заплати дължимата сума. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение