Решение № 181 от 20.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 335/2012 г.

Решение № 181 от 20.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 335/2012 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Т. В. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 655 от 12.07.2010 г., по в. гр. д. № 3117/2009 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2943 от 19.06.2009 г., по гр. д. № 03530/2006 г. за отхвърляне на предявените от касатора, в качеството му на ищец, евентуално субективно пасивно съединени искове: по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) срещу ЗД "Б. В. И. Г." АД, гр. София; по чл. 49 ЗЗД срещу [фирма] и по чл. 45 ЗЗД срещу Р. Н. С. за заплащане на обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в размер на сумата 150 000 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на същественото процесуално правило на чл. 154 ГПК - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното възражение на касатора е срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че деликтното поведение на водача на процесния автобус - ответника Р. С., обуславящо отговорността му за обезвреда по реда на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с което функционално е свързана и пряката отговорност на застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на делинквента, е недоказано в процеса, поради отсъствие на ангажирани преки доказателства относно механизма на процесното пътно-транспортно произшествие. Ответникът [фирма], чрез процесуалния си пълномощник - ю. к. Д., е възразил по основателността на въведените касационни оплаквания, поддържайки изложените депозирания по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор съображения, като изразява становище, че въззивното решение на Софийски апелативен съд е правилно и следва да бъде оставено в сила. Останалите ответници не са взели становище по касационната жалба. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно процесуалното правило на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Касационното обжалване и допуснато с определение № 319 от 14.05.2013 г., на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на определените за значим за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, свеждащи се до възможността съдът служебно да назначи и изслуша авто-техническа експертиза за изясняване механизма на твърдяното пътно-транспортно произшествие, когато от доказателствата по делото е установено, че то е осъществено и за обема на застрахователното покритие по застраховка "Гражданска отговорност" на собственика на МПС - дали в него се включват и случаите, при които увреждането на трето лице е настъпило в резултат на безвиновно поведение на водача на МПС по см. 257 КЗ и чл. 267 КЗ, във вр. с чл. 50 ЗЗД или той обхваща само случаите, при които е налице единствено деликт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна и следва да бъде уважена. За да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение въззивната инстанция е възприела за основани на доказателствения материал и закона изводите на СГС за недоказаност на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, поради отсъствие на установено противоправно поведение на водача на процесния автобус, собственост на ответника [фирма], гр. София, което от своя страна изключва наличие на основание за ангажиране отговорността на застрахователя на гражданската му отговорност, функционално обусловена от деликтната отговорност на делинквента, по реда на чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.). Изложени са съображения, че ищецът, в чиято доказателствена тежест е да докаже наличието на всички предпоставки за отговорността на ответниците, не е ангажирал преки доказателства за механизма на настъпване на процесното ПТП, който не би могъл да се счете за изяснен от съдържанието на приложения акт за транспортна злополука, изх. № 82/27.01.2006 г., издаден от [фирма], гр. София, макар и същият като писмено доказателство да не е бил оспорен в процеса. За неотносими към установяване деликтното поведение на водача на автобуса, поради отсъствие на лични впечатления от пътния инцидент, са преценени и показанията на св. Д., независимо, че формално решаващият съд е констатирал пълното им съвпадение с отразеното в акта съдържание и данните от заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза във вр. с получените от пострадалата - наследодателка на ищеца, увреждания. С оглед изхода на делото по главния иск и приетата липса на осъществен от водача на МПС деликт са отхвърлени и всички останали предявени при условията на евентуално пасивно съединяване искове по чл. 45 ЗЗД и по чл. 49 ЗЗД, без да се обсъждат другите елементи от фактическите им състави. Обжалваното въззивно решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено. По обуславящите изхода на делото въпроси на процесуалното и на материално право: Отговор на поставения процесуалноправен въпрос, по отношение на който касационното обжалване е допуснато, е даден в задължителната практика на касационната инстанция - т. 10 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, която е в смисъл, че въззивният съд не е обвързан от оплакванията във въззивната жалба и може сам, независимо от евентуално проявено процесуално бездействие на страната, на която доказателствената тежест е възложена, да предприеме действия за проверка правилността на първоинстанционния съдебен акт, вкл. по своя инициатива да назначи съответната специализирана експертиза. Обстоятелството, че по силата на § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 50/2008 г./, всички дела, образувани по искови молби, постъпили до отмяната на ГПК /52 г./ се разглеждат по отменения процесуален ред, обосновава правен извод, че правно важими във въззивното производство пред Софийски апелативен съд са разпоредбите на гл. ХVII ГПК (отм.) и следователно постановките в цитираната по-горе практика на ОСГК на ВКС не са загубили своето действие и са били задължителни за въззивния съд. Отделен в тази вр. остава въпросът, че макар и с известна специфика, породена от съдържащата се в действащия ГПК правна уредба на второинстанционното производство, като ограничено въззивно обжалване, част от задължителните указания в т. 10 на цитираното по-горе решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са възпроизведени и в т. 3 на ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, като не е назначил служебно необходимата авто-техническа експертиза за установяване механизма на доказаното като осъществено ПТП, в резултат на което е безспорно, че са настъпили травматичните увреждания на ищцата, довели до смъртта й, както и за изясняване служебните задължения на водача на автобус от градския транспорт, когато при управлението му в същия има правостоящи пътници въззивният съд неправилно е приложил процесуалния закон, поради което само на това основание, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав, който да съобрази дадените по-горе указания на касационната инстанция по приложението на процесуалния закон. Несъответствие със задължителната за съдилищата в страната практика на ВКС, изразена в постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение на I-во т. о. № 15 от 1.06.2012 г., по т. д. № 279/2011 г. е налице и по отношение на поставения от касатора материалноправен въпрос. Настоящият съдебен състав изцяло споделя същата, според която рискът при застраховка "Гражданска отговорност" включва не само опасността от възникване на санкционното задължение за поправяне на вредите, причинени от виновно и противоправно деяние в нейния стриктен смисъл - чл. 45 ЗЗД, но и несанкционните задължения по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. Затова и рискът може да бъде свързан не само с личното виновно деяние на застрахования, но и при вреди, причинени не непосредствено от последния, а от трети лица, на които той е възложил изпълнението на определена работа, или в качеството си на собственик на вещ, отговарящ за вредите, причинени от същата на трети лица - чл. 46, ал. 2, чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. В случая при преценка елементите от фактическия състав на чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.), въззивният съд въобще не е обсъдил както поведението на ответника Р. С., като шофьор, чрез осъществените от него действия, така и дали спирачната система на процесния автобус е била в изправност, а е несъмнено, че рязкото намаляване на скоростта чрез използване на спирачки, само по себе си е нарушение на правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20 и чл. 24, ал. 1 ЗДВП, освен ако е предприето за предотвратяване на ПТП, каквито доказателства за такава необходимост по делото отсъстват, а доказателствената тежест за тях е на ответника. Същевременно не съществува спор в съдебната практика, че когато за фактите, от които страната черпи изгодни правни последици следва да бъде проведено пълно доказване - да бъде създадено сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на фактическите и твърдения, то това не означава, че същата е длъжна да ангажира само преки доказателства. Не е налице процесуална пречка, освен в изрично разпоредените от законодателя хипотези, неотносими към разглеждания случай, когато такива преки доказателства за установяване на твърдяния страната факт липсват, да се използват косвени доказателствени средства, каквито са и показанията на свидетел, неочевидец, стига последните да са недвусмислени и непротиворечиви и ценени в тяхната съвкупност наред с останалия доказателствен материал по делото да създават изискуемото се сигурно вътрешно убеждение у решаващия съд. Следователно приемайки, че показанията на св. Д., поради това, че не е била очевидец на станалата транспортна злополука, не могат да бъдат ценени относно механизма на същата - внезапно спиране без обяснена на пътниците причина, въззивната инстанция и на това основание е постановила процесуално незаконосъобразен съдебен акт. Напълно обяснимо е, предвид отдалечеността на датата, на която е издаден актът за транспортна злополука от момента на настъпването й, обстоятелствата, при които тя е била осъществена - липсата на предприето от страна на шофьора на автобуса своевременно известяване на надлежните органи за същата, ищецът да не разполага с преки доказателства за механизма на пътния инцидент, от който е безспорно, че изключително тежко е била увредена наследодателката му, негова съпруга - жена в сравнително млада възраст и без всякакви до момента данни за хронични или други значими заболявания, поради което този механизъм може да бъде установен само чрез съответна специализирана експертиза и косвени доказателства, съвкупно преценени от решаващия съд, което по делото не е изпълнено. Водим от гореизложеното и на осн. чл. 293, ал. 3 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,