Определение № 5006 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2100/2024 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. В частна жалба, подадена от М. П. К., на 09.07.2024г., срещу постановеното на 10.06.2024г. определение № 2876 по настоящето дело, се съдържа искане за изменение на определението в частта за разноските, с която жалбоподателката М. К. е осъдена да заплати на ответниците по частната жалба Г. М. М. и Д. Г. З. сумата 1200 лева разноски по делото, представляващи адвокатско възнаграждение. С определение № 4702 от 18.10.2024г. определението от 10.06.2024г. е потвърдено от друг тричленен състав на Върховния касационен съд и е постановено делото да се докладва за произнасяне по молбата по чл. 248 ГПК, съдържаща се в частната жалба. Молителката сочи, че при присъждане на разноските не е взето предвид, че производството е по два иска: по чл. 109 ЗС и по чл. 59 ЗЗД и че по първия иск от въззивния съд е потвърдено прекратяването на производството, така че обжалваното определение е само по иска по чл. 59 ЗЗД. Навежда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложности пълномощникът единствено е подал писмен отговор. Счита, че възнаграждението не е съобразено с материалния интерес по чл.7, ал.1, т.7 от Наредба № 1/2004г., както и че не е представен списък на разноските при присъждането му. Иска намаляване до размер на 133лв. или 200лв. Ответниците по молбата не са взели становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е допустима. С постановеното по делото определение № 2876 от 10.06.2024г. е оставена без разглеждане частната касационна жалба на М. П. К. срещу определение № 951 от 22.12.2022г. по ч.гр.д. № 800/2022г. на Софийски окръжен съд в частта му, с която е отменено определение № 797 от 12.10.2022г. по гр.д. № 1281/2022г. на Ботевградски районен съд за връщане на исковата молба на Г. М. М. и Д. Г. З. против М. П. К. по чл. 59 ЗЗД и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по този иск. С определението в тежест на жалбоподателката М. К. са поставени направените от ответниците по жалбата Г. М. М. и Д. Г. З. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. В отговор на наведения от молителката довод следва да се посочи, че непредставянето на списък на разноските от страна на ответниците по жалбата не е пречка да се присъдят направените от тях разноски. Пречка е да се иска от тях изменение на присъдените разноски - чл.80, пр.2 ГПК. Молбата за изменение на решението в частта за разноските се основава на довод за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК. Възражението е допустимо да бъде направено с молбата по чл.248 ГПК, тъй като производството пред Върховния касационен съд се развива в закрито заседание и страните не могат да се запознаят с направените от насрещната страна разноски и да възразят по размера им. Съгласно на чл. 78, ал.5 ГПК заплатеното от страната възнаграждение за адвокат може да бъде намалено, ако не съответства на фактическата и правна сложност на делото, като пределът за намаляване е до минимално определения размер на възнаграждението по чл.36 от Закона за адвокатурата. В Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС се приема, че при направено искане за намаляване поради прекомерност на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери, определени с Наредба № 1/09.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет. Тези минимални размери могат да служат само като ориентир при определяне на разноските. Конкретният дължим размер се определя от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Приема се в създадената въз основа на това решение практика на Върховния касационен съд, че при упражняване на правомощието по чл. 78, ал.5 ГПК съдът е длъжен да намали отговорността на страната, предизвикала спора, едва след и ако установи, че уговореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не съответства на пазара на труда за дела с подобна правна и фактическа сложност, а несъответствието е съществено, т.е. че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая пълномощникът на ответниците е представил писмен отговор на частната жалба, който съдържа подробни съображения, както и приложена към него практика. Отправеното към съда искане е за оставяне частната жалба без разглеждане като недопустима и именно такъв акт е постановен от състава и впоследствие е потвърден от друг тричленен състав. Предмет на обжалване е определението на окръжния съд по исковете по чл. 59 ЗЗД, които са предявени в размер на 8100лв. за първия ищец и 2700лв. за втория ищец (след заявено увеличение на цената). Според чл. 11 от Наредба № 1/2004г. минималният размер на адвокатското възнаграждение за подаване на частна жалба и за отговор на такава е 400лв. При съобразяване на горните обстоятелства, на извършената от адвоката дейност по защитата и на ниската фактическа и правна сложност на процесуалния спор, поставен за разглеждане пред Върховния касационен съд, следва да се приеме, че заплатеното от двамата ответници възнаграждение в размер на 1200 лв. се явява прекомерно по смисъла на чл. 78, ал.5 ГПК и същото следва да бъде намалено до размер на 800лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,