Определение № 1006 от 02.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4732/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. Л. К., чрез адв. Д. П., против определение № 1961 от 04.08.2025г., постановено по гр. д. № 139/2025г. на Окръжен съд- Бургас, с което е оставена без уважение молбата й с вх. № 9405 от 15.05.2025г. за изменение и допълване на решение № 249/02.04.2025г. по възз. гр.д. № 139/2025г. на Окръжен съд – Бургас в частта му за разноските, като й бъдат присъдени разноски в размер на 2650 лева адвокатско възнаграждение пред РС-Несебър и 2650 лева адвокатско възнаграждение пред Окръжен съд-Бургас. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон и необоснованост, като се иска отмяната му с довод за неправилност на извода на въззивния съд, че делото не е с фактическа и правна сложност. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт е допустима и следва да бъде разгледана по същество. От фактическа страна се установява следното: Производството по гр. д. № 139/2025г. на Окръжен съд- Бургас е образувано по въззивна жалба на Б. В. А., против решение № 278/29.07.2024г. по гр.д.№ 917/2024г. на РС-Несебър, с което е прието за установено спрямо Б. А., че ищцата Н. К. е носител на ограничено вещно право на ползване върху спорния имот. Въззивният съд е бил сезиран и с частната жалба от Б. А. срещу определение № 1086/23.10.2024г. по гр.д.№ 917/2023г. на РС-Несебър, с което е оставена без уважение молбата й по чл.248 ГПК - за намаляване размера на присъдените на ищцовата страна разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2650 лева. С решение № 249/02.04.2025г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и с оглед изхода на спора е присъдил разноски на Н. К. в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 500 лв. за представителство пред въззивната инстанция. Въззивният съд се е произнесъл и по постъпилата частна жалба и след отмяна на определение № 1086/23.10.2024г. по гр.д.№ 917/2023г. на РС-Несебър, е изменил решение № 278/29.07.2024г. по гр.д.№ 917/2024г. в частта за разноските, като е намалил на основание чл.78,ал.5 ГПК присъдените в полза на Н. К. разноски от 2650 лева на 1650 лева. С молба от 15.05.2025г. Н. К. е поискала на основание чл. 248 ГПК да бъде изменено постановеното по делото решение, като й бъдат присъдени разноски в размер на 2650 лева адвокатско възнаграждение пред РС-Несебър и 2650 лева адвокатско възнаграждение пред Окръжен съд- Бургас. С обжалваното определение съдът е приел, че молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна. Посочено е, че присъдените разноски пред въззивната инстанция са в размер от 500 лева, тъй като в този размер е установено, че са извършени. Изложени са мотиви, че за определяне размера на разноските пред първоинстанционния съд е съобразена фактическата и правна сложност на делото, както и тълкуването, дадено от СЕС в Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС. Настоящият състав намира, че определението в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл по реда на чл. 248 ГПК за разноските, направени в първоинстанционното производство, следва да бъде обезсилено като недопустимо. Правилото на чл. 81 ГПК е, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, като отговорността за разноските се определя в зависимост от изхода от спора /чл. 78 ГПК/, а чл. 248 ГПК урежда защитата на страните срещу акта на съда в частта му за разноските. От цитираните разпоредби следва, че по реда на чл. 248 ГПК подлежи на изменение или допълване решението в частта му за разноските, когато съдът за първи път ги присъжда, т.е. за направените пред съответната инстанция разноски, както и за разноските, определени от съда по правилото на чл. 78 ГПК като последица от отмяната или изменението на обжалвания пред него акт по съществото на правния спор. В хипотеза, при която обжалваното решение е потвърдено, не се пререшава спорът за разноските, направени пред предходната инстанция и присъдени с потвърдения акт. Страната, несъгласна с тези разноски, разполага с правото по чл. 248 ГПК – да поиска от съда, който ги е присъдил, да измени акта си /или да го допълни, ако не се е произнесъл по тях/. По изричното правило на чл. 248, ал.3 ГПК определението за разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението, т.е. и въззивното определение би подлежало на касационно обжалване, ако е налице условието на чл. 248, ал.3, изр. второ ГПК – решението по основния спор да подлежи на обжалване. Процесуалният закон не предвижда правна възможност защитата срещу определението по чл. 274, ал.2 ГПК, постановено по частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, да се осъществява едновременно по реда на инстанционния контрол и чрез подаване на молба по чл. 248 ГПК. В случая въззивният съд по един и същи спор /този за присъдените с потвърденото първоинстанционно решение разноски/ се е произнесъл два пъти – с определението по чл. 274, ал.2 ГПК по частната жалба срещу първоинстанционното определението по чл. 248 ГПК и втори път в самостоятелно производство по чл. 248 ГПК, което е сторено с обжалваното сега определение, предвид на което и последното в тази му част следва да се обезсили. Неоснователна е частната жалба против определението на въззивния съд, с което е отказано да бъде изменено по реда на чл. 248 ГПК решение № 249/02.04.2025г. по възз. гр.д. № 139/2025г. на Окръжен съд – Бургас в частта му за разноските, направени във въззивното производство. Изводът на въззивния съд, че от общо претендираните разноски в размер на 2 650 лева, са заплатени само 500 лева, колкото са и присъдени, е неправилен, защото съдът не е взел предвид разписката, намираща се на лист 38 от делото /на гърба на приложения договор за правна помощ/, видно от която е заплатен и остатъкът от 2 150 лева. Основателно е обаче направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение предвид фактическата и правна сложност на спора пред въззивната инстанция – проведено е едно съдебно заседание, не са събирани нови доказателства, подаден е отговор на въззивната жалба, в който е изразено становище за неоснователност на доводите на жалбоподателя, като пред въззивната инстанция страните поддържат тезите си, защитавани пред първоинстанционния съд. Вземайки предвид извършените процесуални действия, както и съобразявайки подлежащата на анализиране нормативна уредба и съдебна практика, настоящият състав намира, че присъденото адвокатско възнаграждение за защитата във въззивното производство не е прекомерно, а е съответно на фактическата и правна сложност на спора, предвид на което и частната жалба против определението на въззивният съд, постановено в производството по чл. 248 ГПК, е неоснователна. Доводите, че определението на въззивния съд е неправилно – не е съобразено, че заплатеното възнаграждение е и за защита по постъпилата и разгледана частна жалба срещу определението, постановено в производство по чл. 248 ГПК, са неоснователни. Касае се за производство, в което не се решава спорът по същество, няма самостоятелен характер, а е съпътстващо основния спор и в него разноски не се присъждат. В този смисъл е и трайната практика на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,