Определение № 464 от 19.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12142/2025 г.

Производството е по чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Мебел Груп Корпорейшън“ ЕООД, ЕИК 201189552, чрез адвокат Държиков, срещу определение № 32458 от 04.10.2025 г., постановено по адм. д. № 8111/2025 г. по описа на Административен съд София-град. С доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон се иска отмяната му, като делото се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. С обжалваното определение е оставена без разглеждане исковата молба на „Мебел Груп Корпорейшън“ ЕООД, с която се иска да бъде осъдена Териториална дирекция на НАП София (ТД на НАП София), да заплати на дружеството сумата от 10 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи разликата между размера на направени разноски за адвокатско възнаграждение по адм. дело № 7039/2024г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), в размер на 11 000 лв., и размера на реално присъдените разноски за адвокатско възнаграждение по делото в размер на 1000лв., както и иск за заплащане на лихва за забава върху главницата, считано от датата на заплащане на адвокатското възнаграждение до окончателното заплащане на претендираното обезщетение, като недопустима и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат административният съд е приел, че въпросът за отговорността за разноски е следвало да бъде и е разрешен в производството пред АССГ, приключило с отмяната на оспореното пред съда постановление за налагане на обезпечителни мерки и присъждане на разноски по делото с оглед изхода му. Жалбоподателят „Мебел Груп Корпорейшън“ ЕООД е поискал изменение на решението в частта на определения размер на разноските за адвокатско възнаграждение и в проведеното производство по реда на чл. 248 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК, съдът е постановил определение, с което е искането е оставено без уважение, което е окончателно съгласно чл. 197, ал. 4 ДОПК. Неуважаването на молбата по реда на чл. 248 ГПК, вр. 144 АПК, за присъждане на пълния претендиран размер на адвокатското възнаграждение, не обосновава допустимост на исковата претенция по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, понеже разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, изключва такива случаи. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Предявеният пред съда иск се основава на разпоредбата на чл. 17, ал. 6 ДОПК, по силата на която задължените лица имат право на обезщетение за вредите, причинени им от незаконни актове, действия или бездействия на органи по приходите и публичните изпълнители при или по повод изпълнение на дейността им, като отговорността се реализира по реда, предвиден в Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани. В случая се претендира обезщетяване на причинени имуществени вреди, произтичащи от отменен акт на директор на териториална дирекция на НАП и потвърденото с него постановление за налагане на обезпечителни мерки на публичен изпълнител, изразяващи се в заплатено, но неприсъдено адвокатско възнаграждение в претендирания размер, като разноски в спорно съдебно производство. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че отговорността за разноски произтича от неоснователно предизвикан правен спор и може да се осъществи само по висящ процес, но не и с отделен иск. В случая в производството по оспорване на отменените от съда актове на ответника, на чиято незаконосъобразност частният жалбоподател основава иска си, съдът се произнесъл по искането му за присъждане на разноски с влязъл в сила съдебен акт. Налице е ефективно правно средство на защита, процесуален ред, по който изведеното като искова претенция вземане да се претендира, което изключва приложимостта на исковия ред по чл. 203 и сл. АПК и обосновава извод за недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 17, ал. 6 ДОПК. Правилно е приета от административния съд неприложимост на ТР № 1/15.03.2017г. по т.д. № 2/2016г. на ВАС, защото то е относимо към производства по ЗАНН, в хипотезата на липса на специален процесуален ред за търсене на сторени разноски в производствата по този закон. При установения от специален закон ред за присъждане на разноски в съдебното производство, за нуждите на което са направени разноски, административният съд правилно е приел недопустимост на предявения иск и е прекратил производството по делото. Ето защо обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо от АПК, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение