Определение № 8023 от 18.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 870/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуални кодекс (АПК).

Образувано е по искане на Столична община чрез адв. Джамбазов за изменение на решение №4769/09.05.2025 година по адм.д. № 870/2025 година по описа на Върховния административен съд в частта за разноските. Като прави анализ на решения на Върховния административен съд (ВАС) по други дела, процесуалният представител на общината претендира неправилност на решението на ВАС в частта за разноските. Твърди, че касаторът по делото не е изложил аргументи защо приема, че адвокатското възнаграждение за касационна инстанция в размер на 39 991,32 лева е прекомерно. Не били изложени релевантни факти и обстоятелства, които да доведат до ревизия на размера на това възнаграждение. Констатацията на съда, че спорът не се отличавал с фактическа и правна сложност била неправилна. При съобразяване на материалния интерес на делото и при приложение на НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г., Наредбата) следвало да се отчете, че заплатеният размер на адвокатско възнаграждение бил в минимума по Наредбата. Фактическата сложност на делото била обусловена от обема на доказателствения материал. Ответникът по касационната жалба бил изготвил 15 страници отговор на същата, като представил и писмени защита с подробен анализ на относимата съдебна практика. Като пренася мотивите на други съдебни актове в искането си, процесуалният представител на общината прави извод, че при анализ на релевантните обстоятелства за формиране размера на разноските в частта за адвокатското възнаграждение, ВАС не е отчел това че представителят е участвал във всички съдебни заседания и е развил съображения по същество на спора в писмена защита. При идентична или сходна фактическа обстановка, ВАС присъждал много по-висока възнаграждения за адвокат.

По делото е постъпило становище от гл.юрк. Капеловска. Твърди, че решението на ВАС в частта за разноските правилно е базирано на решение на СЕС по дело С-438/22 година. Размерите на адвокатските възнаграждения определени в Наредбата служели само като ориентир и не обвързвали съда. За определяне на справедливия размер адвокатско възнаграждение правилно били отчетени фактическата и правна сложност на делото във връзка с вида и количеството на извършената от процесуалния представител на страната работа.

При извършена служебна проверка за допустимост на молбата, съставът на Върховния административен съд приема, че същата е подадена в срока по чл. 248, ал.1 ГПК, от страна с правен интерес.

Разгледана по същество, молбата е основателна, при следните изводи от правна страна (различни от тези на молителя):

1.Съгласно разпоредбата на чл. 143 АПК съдът присъжда на страните по делото държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат в зависимост от изхода на спора, направеното искане от съответната страна за присъждането им и представените доказателства за реалното им извършване.

Разноските на страната за водене на делото се дължат, ако са претендирани своевременно. Отговорността за деловодните разноски произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор. Тя може да бъде осъществена само по висящ процес и то, когато искането е своевременно отправено пред съда, разглеждащ спора.

В точка 11 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по Тълкувателно дело № 6 по описа за 2012 г. на ВКС е предвидено, че претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. За да бъде валидно заявена претенцията следва да се направи искане за присъждане на разноски и да се представят доказателствата за сторените в производството разноски.

В конкретната хипотеза Столична община чрез адв. Джамбазов претендира разноски за адвокат за касационна инстанция в размер на 39 991,32 лева, заплатени видно от фактура от 07.03.2025 година – л.40 по делото на ВАС. Искането за присъждане на разноски е направено своевременно. Отчитайки изхода на спора, доказателствата за разноски за адвокат пред касационна инстанция, своевременно направеното искане за присъждането им и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, касационният състав е приел, че на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 19 995,66 лева. В действителност, по делото са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 39 991,32 лева, но касационният състав е редуцирал същото до сумата от 19 995,66 лева, съобразявайки фактическата и правна сложност на спора (по спора има решение на СЕС задължително за националните съдилища и еднопосочна съдебна практика); процесуалната активност на процесуалния представител пред ВАС (отговора на касационната жалба и писмените бележки са с идентично съдържание), броя съдебни заседания (едно пред касационната инстанция), срокът на приключване на делото (два месеца от образуването му).

2.Анализирайки молбата на адв. Джамбазов, касационният състав приема, че същата е основателна, но не по изложените в нея съображения, предвид следното:

Безспорно в случая спорът има материален интерес, а съгласно нормата на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приложима на основание чл. 144 АПК и с оглед направеното пред двете инстанции възражение за прекомерност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Размерът на адвокатското възнаграждение, по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв, следва да бъде справедлив и обоснован, и не по-нисък от предвиденото в Наредба на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС). Следователно законодателят е предвидил три отделни обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при дефиниране на дължимия размер на адвокатско възнаграждение – то трябва да е справедливо, обосновано и да съответства на предвидения в съответната наредба минимум. По последния критерий е налице произнасяне на Съда на Европейския съюз (СЕС/Съдът) – Вж.: Решение на Съда (първи състав) от 23 ноември 2017 г. по Съединени дела С-427/16 и С-428/16 г., с което същият е приел, че чл. 101, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), във връзка с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАдвС (България), би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС, като в тези случаи следва да се провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. В случая легитимната цел на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв е да се създадат гаранции за осигуряване на качествена адвокатска услуга, която да предлага подходяща защита на правата и интересите на страните в съдебното производство. Тази цел, с оглед препращането, се постига чрез приемане на Наредба № 1/2004 г., която според изрично изложените мотиви към изменението и допълнението й с ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., следва да осигури диференциран подход при определяне на минималното адвокатско възнаграждение при отделните дейности, който да доведе до справедливи житейски и правни резултати в съответствие с покупателната способност на населението и актуалната икономическа обстановка в Република България, както и да остойности по достоен и справедлив начин работата на адвоката. В Наредбата обаче, както е посочил и СЕС, липсват критерии, въз основа на които да се прецени дали действително разписаните размери са справедливи и обосновани, поради което според настоящата инстанция преследваната легитимна цел може да се постигне като съдът сам прецени кой размер е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, с оглед всички обстоятелства по делото, а не само спрямо материалния интерес, присъстващ като единствен ориентир в цитирания акт на ВАдвС. Материалният интерес на спора може да бъде индикация за степента на сложност на спора, но не би трябвало да се тълкува като единствен критерий за това. Съобразяването на всички други обстоятелства, характеризиращи делото, категорично обслужва по-добре интересите на страните, състоящи се в справедливо остойностяване на заплатеното от спечелилата страна. Впрочем със свое последващо Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 г. по Дело C-438/22 г. СЕС изрично е отрекъл споменатата в Решението на СЕС от 2017 г. легитимност на целите при прилагането на Наредбата и невъзможността на съда да присъжда по-ниски възнаграждения – Вж. т. 2 от диспозитива на решението. СЕС е посочил, че тези обстоятелства разкриват достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на материалния интерес, затова и е приел, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед изложените съображения настоящият състав в решение №4769/09.05.2025 година по адм.д. № 870/2025 година по описа на Върховния административен съд, за да определи размера на адвокатското възнаграждение, което по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв следва да бъде справедливо и обосновано, се е ръководил от всички обстоятелства, свързани с конкретния обем и сложност на извършената от адвоката дейност. За определяне на фактическата и правна сложност на спора е от значение факта, че по приложението на л.116, ал.1, т.5, във връзка с чл.116, ал.5, т.1 и т.2 от ЗОП към момента на произнасяне на съда има константна съдебна практика при приложение на решение на Съда на Европейския съюз от 7 декември 2023 г. по съединени дела C-441/22 и C-443/22, съгласно което за да се квалифицира изменение на договор за обществена поръчка като „съществено“ по смисъла на член 72, параграф 1, буква д) и параграф 4 от Директива 2014/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за обществените поръчки и за отмяна на Директива 2004/18/ЕО, изменена с Делегиран регламент (ЕС) 2017/2365 на Комисията от 18 декември 2017 г., не е необходимо страните по договора да са подписали писмено споразумение с предмет посоченото изменение, тъй като съгласуване на волята в посока на въпросното изменение може да се установи по-специално и от други писмени доказателства, произхождащи от тези страни.

3. Обстоятелствата по т.2 от настоящия акт обаче подлежат на преценка за прекомерност от съда само по направено възражение, не и служебно. В случая възражението за прекомерност е обективирано веднъж в касационната жалба и веднъж в молба на касатора от 10.04.2025 година. В последната молба възражението е общо заявено без мотиви, а в касационната жалба е формулирано искане за намаляването на размера на адвокатското възнаграждение, ако „надвишава минимално предвидения размер с Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения“. Тоест възражението за прекомерност е формулирано като такова само, ако размерът на адвокатското възнаграждение надвишава минимално предвидения размер с Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид начина на формулиране на възражението, касационнаият състав приема, че на ответника по касационната жалба следва да се присъди пълната сума на заплатеното адвокатско възнаграждение. По отговорността за разноски съдът не се произнася служебно, а само ако е бил сезиран, което може да бъде сторено най - късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. В този смисъл са разясненията, дадени в т. 11 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Производството по чл. 248 ГПК е способ за допълване на постановения съдебен акт в частта за разноските, когато искането за тяхното присъждане е било заявено своевременно, но съдът е пропуснал да се произнесе по него. По този ред страната не може да поправи собствения си пропуск да поиска своевременно присъждане на разноски. Правилото за липса на основание за служебно произнасяне е относимо и към възражението за прекомерност. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът не се произнася служебно, а само при направено възражение за несъответствие между платеното адвокатско възнаграждение с правната и фактическа сложност на делото. В настоящото производство възражението за прекомерност не е направено с оглед правната и фактическа сложност на делото, а с оглед „минимално предвидения размер с Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения“. Тъй като заплатеното възнаграждение от 39 991,32 лева не надвишава този размер, същият следва да бъде присъден в неговата цялост. Възражението за несъответствие между платеното адвокатско възнаграждение с правната и фактическа сложност на делото, направено с отговора на молбата по чл. 248 ГПК като преклудирано, не следва да се разглежда.

Предвид гореизложеното, съставът на ВАС