Определение № 2373 от 24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1223/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Л. Л. М. срещу определение № 1009 от 10.04.2025 г. по гр. д. № 2261/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 54 от 16.01.2025 г. по гр. д. № 2261/2023 г. по описа на САС в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА на адвокат Г. Б. Х. за оказана безплатна правна помощ, изразяваща се в изготвяне на отговор и защита срещу подадената от ответника „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД насрещна въззивна жалба. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Сочи, че се е защитавал чрез упълномощен по делото адвокат, който при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА му е предоставил безплатна правна защита срещу подадената от ответника насрещна въззивна жалба, искал е своевременно присъждането на разноски, включително с представения списък по чл. 80 ГПК, и неправилно въззивният съд е отказал да определи на представлявалия го адвокат възнаграждение по чл. 38 ЗА. Излага, че дължимият минимален размер за осъщественото представителство по насрещната въззивна жалба на ответника, определен при съобразяване на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 5 100 лв., което възнаграждение следва да бъде определено и присъдено на адвоката при съобразяване правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, като се позовава и на съдебна практика на ВКС в този смисъл. Ответникът по жалбата, „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, оспорва частната жалба като неоснователна. Излага, че обжалваният съдебен акт е правилен, обоснован и съответен на съдебната практика. Позовава се на практиката на СЕС по решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г., съобразно която съдът не е обвързан от установените минимални размери в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, приема, че е сезиран с допустима жалба от материално легитимирана страна, която предвид разясненията, дадени с т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС, ще бъде разгледана по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на Л. Л. М. за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 54 от 16.01.2025 г. по гр. д. № 2261/2023 г. по описа на САС чрез присъждане на адвокатски хонорар по реда на чл. 38 ЗА на адвокат Г. Б. Х. за оказана правна помощ и защита срещу насрещната въззивна жалба на ответника, като е възприел принципното разбиране, че при отхвърляне и на двете въззивни жалби, разноските във въззивното производство остават за страните така, както са били сторени. Обосновал е извода си с доводи, че крайният правен резултат от разглеждането на спора по същество е идентичен с този, приет в първоинстанционното решение, и при съобразяване правилото на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК разноски не могат да бъдат присъждани на друг принцип, различен от този на съотношението, в което исковите претенции, предмет на конкретното дело, са били частично уважени, респ. частично отхвърлени. Добавил е, че в конкретния случай предявените отделни искове за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди произтичат от един и същ факт /непозволено увреждане от ПТП/ и защитната теза, обективирана във въззивната жалба и в отговора на насрещната въззивна жалба е обоснована с идентични факти и обстоятелства, което е намерил за допълнителен довод за неоснователност на молбата. Частната жалба е частично основателна. Предвид нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно на уважената част на иска. Предвид нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда, който осъжда насрещната страна да го заплати. Видно от постановеното въззивно решение въззивният съд се е произнесъл по две въззивни жалби на страните, като е потвърдил първоинстанционното решение, включително в частта, с която ответникът „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД e осъден да заплати на Л. Л. М. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сумите от 40 000 лв. и 597 лв., представляващи застрахователно обезщетение за причинени на ищеца неимуществени и имуществени вреди, настъпили вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 28.12.2021 г., ведно със законната лихва от 24.01.2022 г. до окончателното изплащане на обезщетението. При приложение правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на сторените разноски, включително за възнаграждение за един адвокат по тази уважена част на исковете, като такива му се дължат за всяка инстанция и се присъждат на основание чл. 81 ГПК с акта, с който приключва делото в съответната инстанция. Ищецът изрично е заявил искане за присъждане на разноски, включително за определяне и присъждане на възнаграждение на представлявалия го безплатно адвокат при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА и е приложил списък по чл. 80 ГПК, като неправилно с обжалваното определение въззивният съд е отказал да определи и присъди възнаграждение на адвоката по уважената част на исковете с доводи, че въззивната жалба на ищеца срещу решението в отхвърлителната част не е уважена. Адвокатът е осъществил представителство както по въззивната жалба на ищеца, по която разноски на последния не се дължат, така и по насрещната въззивна жалба на ответника, по която ищецът има право на сторените разноски, а адвокатът на възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Не намират опора в закона правните изводи на въззивния съд, че при потвърждаване на първоинстанционното решение при разгледани две въззивни жалби страните нямат право на разноски. При приложение на горецитираните норми на чл. 81 ГПК и чл. 78 ГПК страните имат право на разноски за всяка инстанция с оглед изхода на спора – уважената /отхвърлената част на исковете, като изложените от въззивния съд мотиви в обратен смисъл реално лишават страните от право на разноски за една инстанция и не държат сметка за уважената/отхвърлена част на исковете, която в случая е 80 % уважена част и 20 % отхвърлена част. Изложените допълнителни доводи досежно осъществена дейност от адвоката, в случая според въззивния съд излагане на еднаква защитна позиция с въззивната жалба и с отговора по насрещната жалба, биха били относими към размера на дължимото възнаграждение за предоставената правна защита, но не могат да изключат дължимостта на възнаграждение въобще, противно на решаващия извод на въззивния съд. По тези мотиви неправилно въззивният съд е отказал да определи и присъди адвокатско възнаграждение на предоставилия безплатна правна защита на ищеца адвокат Х.. Основателно е възражението на насрещната страна, че установените в Наредба 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимуми не са задължителни за съда, включително при зачитане на цитираната от ответника практика на СЕС по дело 438/2022 г., поради което определеното възнаграждение следва да е съответно на предмета на делото и осъществените от адвоката процесуални действия – депозиран писмен отговор на жалбата и явяване в о. с. з. (от преупълномощен от адв. Х. адвокат), без зачитане на минимумите по Наредбата, като съдът определя възнаграждението в размер на сумата 4 000 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение