Определение № 253 от 20.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4249/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. Д. П., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Д. С., против решение № 129 от 28 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 137 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., с което се потвърждава решение № 893 от 12 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 827 по описа на районния съд в [населено място] за 2016 г., за осъждането на П. да заплати на В. И. П., с адрес в [населено място], сумата от 14340,93 лева – част от платена сума от П. на [фирма] по договор за кредит от 2007 г., сключен между банката и П., за погасяване на задълженията й, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на иска, допълнено с решение № 141 от 1март 2017 г. с оглед участието на А. И. П. като трето лице помагач на страната на Р. П., и поправено с решение № 271 от 9 май 2017 г., с което е отхвърлено предявеното от П. против П. възражение за прихващане на размера на дължимата от П. сума по договор за продажба от 17.06.2004 г. в размер на 28449,43 лева с размера на уважения иск от 14340,93 лева, като неоснователно, и в тежест на касаторката са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа наличието на всички основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Оспорва се изводът на съда, че възражението на касаторката за прихващане е неоснователно, тъй като ищецът е встъпил като съдлъжник на касаторката само за съществуващия към 30.12.2006 г. дълг, защото договорът между касаторката и трето за спора лице е неправилно тълкуван, тъй като продавачът запазва собствеността на продадените вещи докато получи последната вноска заедно с лихвите и разноските, а според последния анекс към договора, ищецът встъпва в него и приема всички условия по договора и анексите към него, и така той е солидарно задължен с касаторката за всички задължения към третото лице във връзка с договора за продажба от 2004 г. и всички анекси към него. Според касатора, след като ищецът по силата на договора и анексите става собственик на закупените машини и понеже собствеността на машините се придобива от купувача едва след изплащането на последната вноска от продажната цена, то ищецът е станал солидарен длъжник с едноличния търговец на касаторката към продавача не само за неплатената част от цената към момента на встъпването в задължението, а за цялата продажна цена, включително и вече платената; освен това по силата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД, след като няма доказателства за конкретни уговорки между солидарните длъжници, то платеното на кредитора следва да се понесе от тях поравно, поради което възражението за прихващане е основателно. Оспорва се изводът на съда, че вземането на касаторката към ищеца е погасено по давност, защото прихващане може да се извърши само ако активното вземане е изискуемо и ликвидно, а в процесния случай вземането не е било ликвидно преди изтичането на давността, тъй като не е било безспорно между страните или установено със съдебно решение, и се сочи различно разрешаване на въпроса в решение на ВКС. Касаторът възприема дадената от съда правна квалификация на иска (по чл. 155, ал. 2, вр. чл. 74 ЗЗД) за неправилна, а за правилна тази по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът изрично посочва, че подава иска по чл. 59 ЗЗД, и на тази квалификация съответстват формулировките на претенцията му в обстоятелствената част и в петитума на исковата молба. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът В. И. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. Г. П., в отговор на касационната жалба иска касационното обжалване да не бъде допуснато и излага доводите си за неоснователността на жалбата. Въззивният съд взема предвид установените по делото обстоятелства: касаторката е сключила през 2007 г. договор за кредит с банка и получила 48000 лева заем за текущи нужди и погасяване на съществуващи задължения, като за обезпечаване вземането на банката ищецът П. е учредил в полза на банката договорна ипотека върху свой имот; двадесет и шест пъти ищецът е внасял суми в банката за периода 12.04.2011 г. – 08.10.2013 г., като част от сумите са за захранване на сметката на касаторката, а останалите – по нейна сметка за погасяване на задължението й към банката, като за погасяване на задължението й ищецът е внесъл 18549,45 лева; с решение по гр.д. № 3040/2013 г. на районния съд в [населено място] касаторката е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 155, ал. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 74 ЗЗД сумата 6250 лева част от претенция в размер на 27500 лева – част от платена сума от ищеца на банката по договора за кредит от 2007 г. за погасяване задълженията на касаторката; по договор за покупко-продажба от 2004 г. между касаторката и трето за спора лице от общо задължение от 56896,82 лева, касаторката е внесла като едноличен търговец 49968,43 лева, а ищецът – 6928,39 лева. Съдът е отрекъл твърдението на касаторката, че първата инстанция не се е произнесла по предявения иск по чл. 59 ЗЗД, защото сочените от ищеца обстоятелства сочат предявена претенция по дадената от първата инстанция квалификация по чл. 155, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД. Прието е, че ищецът е погасявал задълженията на касаторката по договора за кредит, за да не се пристъпи към продажба на ипотекирания имот, тъй като ищцата спряла плащанията. Не е споделен доводът на касаторката, че ищецът не е следвало да заплаща дължимите от нея вноски, след като учредяването на ипотеката било недействително, защото подобно възражение е допустимо от една страна само ако всички страни по договора са страни в процеса, а от друга индивидуализацията на имота в договора е в степен, позволяваща определянето на тъждеството на имота. Не е възприета тезата на касаторката, че не било доказано плащанията по платежните документи по нейна сметка да са за погасяване на банковия й кредит – касаторката не е установила съществуването в същата банка на друго нейно задължение, различно от процесното, а и касаторката не оспорва, че не е изплащала задължението си по договора. При преценката на договор за покупко-продажба на вещи от 2004 г. между касаторката и трето за спора лице, във връзка с възражението на касаторката за прихващане на процесното задължение с насрещно задължение на ищеца по договора от 2004 г. в размер на 28449,43 лева, се сочи, че вещите са предадени на ищцата още през 2004 г.; с анекс от 30.12.2006 г. ищецът встъпил в договора като солидарно задължен с едноличния търговец за всички негови задължения към продавача. Съдът приема, че по силата на съответния анекс кредиторът има право да търси дължимото от първоначалния длъжник и от встъпилото лице солидарно, но предходно погасени задължения от първоначалния длъжник не се отразяват на отговорността на встъпилия, като съдържанието, условията и обемът на двете задължения се преценяват към момента на встъпването на новия длъжник, тъй като първоначалният и новият длъжник не са уговорили помежду си новият да отговаря и за погасения до момента на встъпването дълг. Затова в момента на встъпването в дълг ищецът е станал солидарно задължен към дружеството за съществуващото към 30.12.2006 г. задължение по договора за продажба – 6928,39 лева, която изцяло е платена от ищеца. Задълженията между страните по спора са точно определени и не налагат тълкуване на волята им. С оглед прецизността на изводите си, съдът е отразил, че вземането на касаторката към ищеца по договора от 2004 г. се явява погасено по давност и с него не може да се направи прихващане, тъй като прихващане с погасено по давност вземане може да се извърши само ако активното вземане е изискуемо и ликвидно, а в случая вземането не е било ликвидно преди изтичането на давността, тъй като не е било безспорно между страните или установено със съдебно решение; освен това последното плащане, извършено от касаторката, е на 27.11.2006 г., поради което се явява погасено по давност по отношение на вземанията на ищеца за погасените вноски по кредита след 27.11.2011 г. К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по конкретизирания от съдебния състав въпрос за правилното тълкуване на съглашението между страните, обективирано в анекс № 3 от 30.12.2006 г. към договор за покупко-продажба № 168/17.06.2004 г. относно поетото от В. И. П. задължение за встъпване в договора при условията на чл. 101 ЗЗД, като обусловилия изхода на спора въпрос в случая е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Останалите въпроси самостоятелно не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се пита ищецът като трето лице, което е встъпило съгласно чл. 101 ЗЗД като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора и с длъжника (ответника), за заплащането на цялата цена по договора за продажба на машини ли отговаря солидарно заедно с длъжника, или само за неплатената част от тази цена към датата на встъпването. Принципният отговор на въпроса, изваден от казуалния му контекст, е невъзможно, а и с отговора на въпроса, по който касационното обжалване се допуска, ще се разгледа спора между страните, и така, при решаването на спора по същество, ще се отговори и на въпроса в рамките на съответните установени обстоятелства по делото за действителните отношения между страните по споразумението. Соченото от касаторката решение на ВКС – решение № 378 по гр.д. № 3020/2014 г., ІV г.о., не води до по-различен от вече достигнатия извод. В решението си касационният съд е дал тълкуване на въпроса дали възниква солидарно задължение, когато трето лице се задължи да встъпи в бъдещ дълг по договор, в който размерът на поетите задължения е определен до максималния му размер и дали следва да се приеме, че задължението е определено, ако е посочен максималният му размер. Отговорът на въпроса е, че паричното задължение е определено ако е посочен максималният му размер, защото по този начин съдържанието на дължимата престация е пълно и ясно – дължи се точно определена сума в рамките на уговорения от страните най-висок размер. За да приеме това заключение, съдът се основава на трайно установеното в съдебната практика разбиране, че в случаите, при които предметът на задължението не е определен, но е определяем, точното му съдържание се установява чрез тълкуване съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД – съобразно действителната обща воля на страните, в която отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В процесния случай съдът не е приел, че предметът на задължението, поето от ищеца като съдлъжник на касаторката, е определяем, за да се приеме, че е налице каквато и да е връзка със соченото решение на ВКС. Следващият въпрос е дали ако активното вземане (това на едната страна) се явява погасено по давност и преди изтичане на давността не е било ликвидно, със същото може да се направи прихващане по чл. 103 ЗЗД, или може ли да се направи прихващане по чл. 103 ЗЗД ако активното вземане не е изискуемо и ликвидно и е погасено по давност (и не е било ликвидно преди изтичането на давността) и се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 113 по гр.д. № 1274/2013 г., ІІ г.о., ВКС. Поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора самостоятелно, тъй като дадената от съда преценка на възражението за погасяване на вземането по давност следва основния извод на съда – след тълкуване на разпоредбите на съглашението между касаторката и встъпилия в съглашението, се приема, че първоначалният и новият длъжник не са уговорили помежду си встъпилият да отговаря и за погасения до момента на встъпването дълг. Накрая се пита когато ищецът по частичен иск се позовава на влязло в сила решение по своя предходен частичен иск, предявен за друга част от вземането му от същия ответник, въз основа на същите правни основания, който предходен иск е бил квалифициран правно от съда като такъв по чл. 155, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 74 ЗЗД, но въпреки това изрично ищецът посочва, че настоящият (вторият) частичен иск го предявява по чл. 59 ЗЗД, за да не се допусне неоснователно обогатяване в полза на ответника, тогава тази посочена от ищеца по настоящия (втория) частичен иск правна квалификация необвързваща ли е за съда или представлява обозначение на вида искова защита, която ищецът търси. И този въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване. Трайно установена и възприемана от настоящия съдебен състав е практиката (сравни например решение № 287 по гр.д. № 272/2010 г., ІV г.о., решение № 158 по гр.д. № 1114/2011, ІІІ г.о., и двете на ВКС), според която правната квалификация на иска се определя от съда съобразно изложените от ищеца фактически твърдения за правопораждащите факти и от искането за защита. Ищецът не е задължен да посочи правната квалификация на претенцията си. Дори и да стори това, съдът не е обвързан от посочената от ищеца квалификация, а е задължен сам служебно да посочи точната такава. Ето защо в случая основателно въззивният съд е посочил и възприел това свое задължение. За касационното обжалване касаторката дължи държавна такса от 286,82 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,