Определение № 8721 от 19.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8959/2025 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ф. И. Ш. – гражданин на Бангладеш, подадена чрез пълномощника адвокат Г. Петков. Жалбата е срещу определение №13985 от 23.04.2025г., постановено от Административен съд София – град (АССГ) по адм. дело №3963/2025г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл.209, т.3 във вр. с чл.236 АПК. Претендира се отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане. Ответникът – завеждащия Консулска служба в Джакарта – Инденезия, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение №13985 от 23.04.2025г., постановено по адм. дело №3963/2025г. на АССГ, е оставена без разглеждане жалбата на Ф. И. Ш. срещу отказ за издаване на виза вид „Д“ за Република България на завеждащ Консулска служба в Джакарта – Индонезия, по заявление от 14.01.2025г., и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Административният съд е приел, че в жалбата се споменава нарушено право на образование по чл.2 от Протокол 1 към ЕКПЧ, но правото на образование не представлявало основно право, защитимо от ЕКПЧ, каквото е изискването на чл.10а, ал. 4 от ЗЧРБ за допустимост на жалбата. В жалбата също така се сочело и нарушение на чл.14 от ЕКПЧ, но така направеното позоваване било само декларативно и не били изложени някакви обстоятелства в тази връзка. Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия Консулска служба в Джакарта – Инденезия, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. За да обоснове допустимост на оспорването, жалбоподателят е посочил, че постановеният отказ засяга правото му на образование, гарантирано в чл.2 от Протокол 1 към ЕКПЧ, както и че е налице нарушение на чл.14 от ЕКПЧ. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от оспорващия като засегнато право на образование не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. В част І на ЕКПЧ са регламентирани основните права и свободи, защитими от конвенцията, като между тях не фигурира правото на образование. Правото на образование е регламентирано в чл.2 от Протокол №1 към КЗПЧ, като в неговия преамбюл е предвидено, че правителствата, подписали този Протокол като членове на Съвета на Европа, са решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи, освен включените вече в Част І на КЗПЧ. С Протокол №1 към КЗПЧ не са допълнени основните права и свободи в Част І на КЗПЧ с правата по Протокол №1 към нея. А според посоченото в преамбюла към Протокол №1 са предприети действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи. Тези други, допълнителни права и свободи обаче не са станали основни права и свободи по ЕКПЧ. В този смисъл е и чл.5 от Протокол №1 към КЗПЧ, в който е посочен допълнителния характер на правата и свободите по Протокол №1 към КЗПЧ. Затова след като правото на образование е уредено в Протокол №1 към КЗПЧ, то не представлява основно право, защитимо от КЗПЧ по смисъла на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, до какъвто обоснован извод е достигнал и първоинстанционният съд. Твърдението за нарушение на чл.14 от КЗПЧ – забрана за дискриминация, правилно е счетено от съда за декларативно и бланкетно, като не става ясно в какво се състоят дискриминационните действия и в сравнение с кои други групи лица е дискриминиран оспорващият. Наред с това следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл.14 от КЗПЧ е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията /изброени в чл.2-13/. Следователно разпоредбата не въвежда право по смисъла на КЗПЧ, а гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея. Правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира дискриминация при отказ за издаване на виза и нарушаване на чл.14 от КЗПЧ, съответно засягане на основни права и свободи, защитени от КЗПЧ (чл.2 - 13). В горния смисъл е и определение №6110 от 06.06.2025г. на ВАС по адм. д. №5576/2025г., IV отд. Твърдението за нарушение на чл.8, пар.1 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя едва в частната жалба срещу атакуваното определение. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. Затова правилно на основание чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,