Определение № 60832 от 17.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2813/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на В. А. К. и на Прокуратура на Република България /ПРБ/ срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 392 от 16.04.2021 г. по гр.д.№ 2647/ 2020 г., в частта му, с която след като частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 6992/ 2019 г., ПРБ е осъдена да заплати на В. А. К. сумата 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди и 2 500 лв – обезщетение за имуществени вреди, търпени от неоснователно обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с решение по НАХД № 2320/ 2013 г. на Софийски районен съд /СРС/, като искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 25 500 лв. В частта, в която ПРБ е осъдена да заплати на В. К. сумата 2 500 лв обезщетение за имуществени вреди, въззивното решение не е обжалвано от страните и е влязло в сила. Ищецът В. К. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по процесуалноправните въпроси „Абстрактно ли е понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД и по какви критерии се определя размера на обезщетението за незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление?“ и „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение?“. Според жалбоподателя тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответникът ПРБ, без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен до размер 5 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: процесуалноправен въпрос задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; и материалноправен въпрос как се прилага общественият критерий за „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща. ПРБ счита, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а вторият - в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по конкретни казуси. Ищецът не взема становище по касационната жалба на ответника. Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни. За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че с постановление от 17.09.2012 г. било образувано досъдебно производство по пр.пр.№ 25589/ 2012 г. срещу неизвестен извършител. С постановление от 08.01.2013 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.227б ал.2 вр. с ал.1 НК, била му взета мярка за неотклонение „подписка“. Постановлението му било предявено на 14.01.2013 г. и на същата дата бил разпитан като обвиняем. С постановление от 05.02.2013 г. прокурор от ПРБ предложил на съда ищецът да бъде освободен от наказателна отговорност и да му бъде наложено административно наказание по реда на чл.78а НК. Наказателното производство приключило с решение по НАХД № 2320/ 2012 г. на СРС, в сила от 03.07.2014 г., с което ищецът бил оправдан. Той бил неосъждан. Докато траел процесът срещу него ищецът бил притеснен, подтиснат и объркан, отношението към него от близки и приятели се променило. Обвинението се отразило негативно и на работата му. При тези фактически установявания съдът посочил, че спорът е отнесен до него само по отношение на размера на присъдените обезщетения. Съобразил, че всяко наказателно производство обективно предизвиква стрес, безпокойство, негативни емоционални изживявания и реален страх от осъждане. В случая било поискано ищецът да бъде освободен от наказателна отговорност и да понесе само административна такава, затова той не бил застрашен от осъждане. Престъплението, за което бил обвинен, не се явявало тежко по смисъла на чл.93 т.7 НК. Нямало данни наказателното преследване да е дало отражение на неговата трудова заетост. Нямало и доказателства, че авторитетът на ищеца в обществото бил засегнат, нито за влошаване на взаимоотношенията със съпругата му, както се твърдяло в исковата молба. Съдът съобразил също, че по отношение на ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение, която не довела до сериозно ограничаване на човешките му права и че наказателното производство продължило кратко време. Като взел предвид и икономическата конюнктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателното решение съдът намерил, че сума в размер 5 000 лв адекватно би обезщетила ищеца за търпените вреди. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от страните правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Нито един от актовете, на които страните се позовават в изложенията си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не разрешава въпросите по противоположен начин в сравнение с начина, по който са разрешени в обжалваното решение. Напротив, въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, според която при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл.52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането (решение № 163/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 411/ 2016 г., ІV г.о., решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о. и цитираните в тях други актове по същия въпрос). Съобразена е и практиката, установена във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване. Според тази практика въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. С оглед изхода от спора разноските в касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени от тях. По изложените съображения Върховният касационен съд