Определение № 712 от 02.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1320/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на ответника П. М. срещу определение на състав на Върховния касационен съд. Ищецът „Банка ДСК“ АД не изразява становище. С обжалваното определение е оставена без разглеждане подадената от ответника частна касационна жалба срещу определение на Пловдивски окръжен съд. С последното, по частна жалба на ищеца, е обявено за нищожно първоинстанционно определение, с което в рамките на образуваното по реда на чл. 422 ГПК исково производство е спряно на основание чл. 420, ал. 5 вр. ал. 2, т. 1 ГПК изпълнението на издадената в полза на ищеца заповед по чл. 417 ГПК. За да намери жалбата за недопустима, съставът на ВКС е приел, че въззивното определение не е преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, не е постановено за първи път от въззивен съд по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 420, ал. 5 ГПК, нито е от категорията на определенията, разрешаващи по същество материалноправен въпрос, свързан с предмета на съдебното производство по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Посочил е също, че съгласно т. 8 от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК постановените в заповедното производство въззивни определения не подлежат на касационно обжалване и това разрешение следва да бъде приложено и към постановените в исковия процес по чл. 422 ГПК определения по чл. 420, ал. 5 ГПК. Неоснователен е доводът на жалбоподателя за преграждащ характер на процесното въззивно определение. Действително със същото първоинстанционното определение е обявено за нищожно, но не е прекратено производството по направеното от ответника искане за спиране на изпълнението по чл. 420, ал. 5 ГПК, доколкото изводът за нищожност е обоснован не със съображения, налагащи прекратяване на производството, а на неспазена форма за действителност на определението, поради което не е налице пречка за повторно произнасяне на първоинстанционния съд по същото искане – арг. чл. 270, ал. 1 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК. Неоснователни са и доводите за приложимост на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, доколкото първоинстанционното определение не отговаря на основното изискване, съгласно разясненията по ТР № 5/2015, за липса на привременен характер. Спирането на изпълнението на заповедта по чл. 417 ГПК е именно привременен въпрос, свързан с развитието на исковото производство по чл. 422 ГПК и неговото значение се изчерпва с приключването на това производство, поради което определението по чл. 420, ал. 5, респ. ал. 2, ГПК не се обхваща от разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Накрая следва да се отбележи, че изложените в жалбата оплаквания не държат сметка за разрешението, възприето в ТР № 4/2013, т. 8, съгласно което заповедното производство е по същество двуинстанционно, поради което и по силата на чл. 274, ал. 4 ГПК постановените в това производство определения, вкл. тези, иначе отговарящи на критериите по чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК, не подлежат на касационно обжалване. Посоченото разрешение, като отнасящо се до ограничен кръг определения – постановените в заповедно производство, респ. разрешаващите аналогични въпроси определения в исковото производство по чл. 422 ГПК – се явява специално спрямо постановките по ТР № 5/2015. С тези мотиви съдът