Определение № 50027 от 22.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2139/2022 г.

Производството е по чл. 248 от ГПК. Адвокат Вихър Найденов като пълномощник на Д. Д. Д. иска изменение на определението, постановено на 08.02.204 г. в частта за разноските. Счита, че с оглед изхода на делото жалбоподателят има право на разноски. Адвокат Найденов е предоставил на жалбоподателя безплатна правна помощи на основание чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв и за производството пред касационната инстанция. Излага съображения, че възнаграждението, което му се дължи следва да се определи, на основание Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с измененията ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г, който бил действащ към момента на постановяване на решението, както и съображения, аргументирани с действието на чл. 620 от ГПК, и регламент 1215/12 г., че не била налице хипотезата на чл. 404, т. 1 от ГПК. Моли да се уважи молбата му като му се присъдят 8 650 лв, възнаграждение. Ответникът „Виенер Щедтише Ферзихерунг АГ Виена Иншурънс груп“ АГ е оспорил искането с депозирания отговор на молбата. Изложил е съображения относно недопустимостта на искането. Била налице предварителна изпълняемост на съдебното решение на въззивния съд. То имало предписаното в закона действие и не можел молителят да черпи права от собственото си бездействие. Освен това позоваването на размер на възнаграждението, определен съгласно НМРАВ в редакцията ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. бил неоснователен, както и не бил съобразен с чл. 9, ал. 2 от посочената наредба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Искането е допустимо, молбата е подадена в предвидения от закона срок. Възражението за недопустимост на искането, поради непредставяне на списък с разноски, на основание чл. 80 от ГПК е неоснователно. Направено е искане за присъждане на разноски с касационната жалба, като изрично е посочено, че се дължи при условията на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв, посочването е инкорпорирано в касационната жалба и следва да се приеме, че е представен списък с разноски, така както е разяснено в т. 2 от Тълкувателно решение 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Искането е неоснователно. Обстоятелството, че е възможно да е необходимо изпълнение в друга държава членка на ЕС на съдебното решение, постановено от въззивния съд, не може да доведе до друг извод от вече направения с определението от 08.02.2024 г. Регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета, приложим в случая, предвижда свободно движение на съдебни решения и съответно тяхното изпълнение. Съобразно действието на чл. 53, вр. чл. 39 от регламента, решение, издадено в една държава членка ще подлежи на изпълнение в друга държава членка когато е изпълняемо в държавата членка по произход. Удостоверяването на това обстоятелство се извършва съобразно предвидено в чл. 53 от регламента. Неоснователно е твърдението на молителя, че националният законодател в чл. 620, ал. 1 от ГПК е предвидил удостоверението по чл. 53 от регламента да се издава само въз основа на влязло в сила съдебно решение, което е видно от буквалния текст на нормата. Искането следва да се остави без уважение. Така мотивиран Върховният касационен съд