Определение № 4513 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2601/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. В. С. С., против разпореждане № 69 от 07.04.2025 г. по гр. дело № 1049/2024 г. на ВКС, I г.о., с което е върната частна й жалба против определение № 4492 от 09.10.2024 г., постановено по същото дело, за оставяне без уважение на направено от нея искане по молба от 02.07.2024 г. за предоставяне на правна помощ по производството. Жалбоподателят твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно поради незачитане на правата й на адвокат съгласно чл. 134 Конституцията на Република България и чл. 29 ЗАдв, неосигуряването й на безопасни за здравето й условия при разглеждане на делата, което не е осъществявано в разумен срок, отсъствието на които условия е обусловило и искането й за правна помощ, и липсата на спомен относно връчването й на съобщение за определението. Иска отмяна на обжалваното разпореждане и допускане на правна помощ, включително и по настоящото производство, конкретизирано и в молби от 16.09.2025 г. и 23.09.2025 г. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: Производството по гр. дело № 1049/2024 г. на ВКС, I г. о., е образувано по касационна жалба на адв. В. С., против решение № 1420 от 07.12.2023 г. по гр. дело № 1452/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. дело № 180/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени предявени от нея против Държавата и Софийски градски съд искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане в условията на пасивна солидарност на сумата от общо 1 100 000 лева, представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди от противоправни действия на съдии и съдебни служители по девет посочени в решението граждански дела. Преди провеждане на закритото заседание за произнасяне по допускането на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 288 ГПК от съдебния състав на Върховния касационен съд, по делото са постъпвали молби от жалбоподателя адв. В. С. (страна по производството) с различни искания, включително и за допускането й на правна помощ. По така направеното от нея искане, след дадени указания с разпореждане от 04.07.2024 г. и неизпълнение на последните в указания срок, Върховният касационен съд се е произнесъл с определение № 4492 от 09.10.2024 г., с което е оставил без уважение съдържащо се в молба вх. № 11519 от 02.07.2024 г. искане на адв. В. С. за предоставяне на правна помощ. Препис от определението е връчен лично на страната (жалбоподател) на 09.12.2024 г. от съдебния деловодител на съдебния състав при Върховния касационен съд и на 10.12.2024 г. от връчителя – Призовкар, и в изпълнение на разпореждане от 17.10.2024 г. на ВКС по същото дело за осигуряване на правата й делото е докладвано и съдебният състав се е произнесъл по допускането на касационното обжалване в закрито съдебно заседание на 19.12.2024 г. С определение № 6014 от 20.12.2024 г., постановено по гр. дело № 1049/2024 г., Върховният касационен съд не е допуснал до касационно обжалване въззивното решение и е оставил без уважение искането на адв. В. С. за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по реда на чл. 628 и сл. от ГПК. При така постановеното определение по чл. 288 ГПК обжалваното въззивно решение на основание чл. 296, т. 3 ГПК е влязло в сила и делото е върната въззивната инстанция. На 17.03.2025 г., с пощенско клеймо от 14.03.2025 г., адв. В. С. е подала частна жалба против постановеното по производството пред касационната инстанция определение № 4492 от 09.10.2024 г., с което е оставено без уважение искането й за предоставяне на правна помощ. Частната жалба, предвид изтичането на срока за обжалване на 17.12.2024 г., е приета за подадена извън законоустановения срок по чл. 275, ал. 2 ГПК и върната на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК с обжалваното в настоящото производство разпореждане на ВКС. При така установените данни предоставянето на правна помощ по настоящото производство не е оправдано от гледна точки на ползата, която тя би донесла на страната – жалбоподателя адв. В. С., направила искането за предоставяне на правна помощ, т. е. налице хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 ГПК, ограничаваща предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 2 от ЗПП. Съгласно чл. 23, ал. 2 ЗПП системата за правна помощ обхваща и случаите, когато страна по гражданско дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. Освобождаването на адв. В. С. от задълженията й за заплащане на държавна такса и разноски (така определение № 120 от 10.02.2017 г. по гр. дело № 81/2017 г. на СОС), обусловено и от посочването от нея здравословно състояние, за което са представяни и медицински документи, и декларация, е предпоставено от приетото за установено, че тя не разполага с достатъчно средства за посрещане на такъв разход, поради което настоящият състав намира, че не следва да събира допълнителни доказателства във връзка с установяването на тази предпоставка. Предоставянето на правна помощ обаче не е безусловно следствие от изявеното желание на страната, за която е установено липсата на достатъчно средства. Необходимо е още и интересите на правосъдието да изискват това, и предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 2 ЗПП да е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ - чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗПП. В случая исканата правна помощ, предвид предмета на производството, ако бъде допусната, ще се сведе единствено до процесуално представителство в производството по обжалване на разпореждането от 07.04.2025 г. за връщане на частна жалба, която е насочена срещу определение от 09.10.2024 г. по чл. 95 ГПК по искането за предоставяне на правна помощ, постановено по същото дело и касационното производство по което е приключило с окончателно определение от 20.12.2024 г. по чл. 288 ГПК. Съгласно чл. 279 във вр. с чл. 274 ГПК разпорежданията се обжалват с частна жалба, а съгласно чл. 278, ал. 1, изр. 1 ГПК частните жалби се разглеждат в закрито заседание. Това означава, че нито страната, нито нейният процесуален представител, може да пледира устно пред съда. При това съдът, разглеждащ частната жалба, включително и в производства, развиващи се по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, извършва проверка на правилността на обжалваното разпореждане, без да е ограничен от изложените в жалбата конкретни оплаквания. Поради това участието на процесуален представител – адвокат, в настоящото производство не е наложително и неучастието на такъв не би накърнило интересите на жалбоподателя адв. В. С., доколкото те са охранени от задължението на съда да извърши служебна проверка на правилността на обжалваното разпореждане, за извършването на която не е необходимо провеждане на открито заседание (за тази проверка не се налага събиране на доказателства, а предвид характера и предмета на настоящото производство исканото удостоверение в последваща частната жалба молба е несвоевременно и неотносимо). Наред с това законът не е предвидил задължително участието на адвокат в това производство, поради което разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗПП е неприложима. Предвид изложеното настоящият състав намира, че интересите на правосъдието не налагат предоставянето на правна помощ на жалбоподателя адв. В. С. и предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 2 ЗПП не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би й донесла - арг. от чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗПП, поради което искането й за предоставяне на такава в настоящото производство (поддържано последно и в молба от 23.09.2025 г.) следва да бъде оставено без уважение. При осъществяване на процесуалните си правомощия, проверявайки изцяло правилността на обжалваното разпореждане, настоящият състав намира, че частната жалба, насочена срещу определението от 09.10.2024 г., постановено по гр. дело № 1049/2024 г. на ВКС, I г. о., е подадена извън законоустановения по чл. 275, ал. 1 ГПК и посочен в същото определение едноседмичен срок за неговото обжалване. На жалбоподателя адв. В. С. като страна по производството са надлежно връчени две съобщения с приложен към тях препис от обжалваното определението, като връчването й лично е удостоверено с дата, име и длъжност на връчителите (съдебен деловодител и призовкар). Срокът за обжалване на определението, видно от връченото й на 10.12.2024 г. съобщение (второ по дата на връчване съобщение), по правилата по чл. 60 ГПК за изчисляване на сроковете, е изтекъл на 17.12.2024 г. – вторник, присъствен ден. Към датата на подаване на частната жалба по пощата – 14.03.2025 г., правно значим по арг. от чл. 61, ал. 2, установеният в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен преклузивен срок за обжалване на определението вече е изтекъл и от изтичането му са минали почти три месеца. С оглед на изложеното частната жалба се явява процесуално недопустима и правилно е върната на жалбоподателя адв. В. С. като просрочена. За пълнота следва да се отбележи, че от преценката за спазване на преклузивния срок и несъгласието с нея не могат да се извеждат доводи за незачитане правата на страната и исканите от нея условия за разглеждане на делото, в която насока са част от доводите в разглежданата в настоящото производство частна жалба. Последната, очертаваща предмета на производството – правилността на обжалваното разпореждане, изключва разглеждането на други искания на страната. Ето защо, обжалваното разпореждане, с което ВКС е върнал частната жалба, е правилно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.