Определение № 5560 от 21.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4772/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Ж. И. Д. срещу определение № 1137 от 29.01.2026 г., постановено по адм. д. № 236/2026 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата й и е прекратено производството по делото. В частната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното определение поради необоснованост и се иска отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът началник на СГКК-Варна не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество - неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на настоящия частен жалбоподател срещу устно разпореждане, издадено от началника на СГКК-Варна, с което е разпоредено никога да не бъде записвана за приемен ден в службата, като разпореждането ще се прилага многократно спрямо нея чрез отказ на служители да извършват записване. Обжалваното определение е мотивирано с липса на годен за съдебен контрол индивидуален административен акт, тъй като твърдяното устно разпореждане на началника на СГКК-Варна не ограничава правото на изслушване на жалбоподателката, която като страна – заявител, има право на жалба срещу акта, с който приключва производството по подаденото от нея заявление,когато такъв бъде постановен, а също така устното разпореждане не засяга правата й, т.к. то е адресирано към служителя, на който са възложени функциите по водене на регистъра на гражданите и не я лишава от правото по надлежен ред /писмено, с подаване на заявление/ да инициира производство за извършване на съответна услуга. Определението е правилно, обосновано и законосъобразно, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция по реда на чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 236 от АПК. Безспорно се установява от приложената по делото административна преписка, че от Ж. Д. е инициирано административно производство със заявление вх.№ 07-93-06.01.2026 г. до началника на СГКК - Варна относно „Продължаване на административно-производствените действия и произнасяне по същество по заявление рег. № 05-8410/17.10.2014 г. в изпълнение на влязло в законна сила на 27.04.2016 г. определение № 731/16.03.2016 г. на АС-Варна по адм.д. № 509/2016 г.“ На 26.01.2026 г. с вх.№ 05-643 жалбоподателката е подала допълнение към заявлението от 06.01.2025 г., с което е инициирала административно производство по смисъла на чл.25, ал.1 АПК и е станала страна в това производство по смисъла на чл.15 АПК. Обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че твърдяното устно разпореждане на началника на СГКК – Варна, Ж. Д. никога да не бъде записвана за приемен ден в СГКК не представлява годен за обжалване индивидуален административен акт, респ. – незаконосъобразно фактическо действие по смисъла на чл.250 АПК, което да подлежи на защита по съдебен ред, дори и да беше установено ,че е издадено такова разпореждане. В условията на висящо административно производство административният орган не дължи лично приемане на заявителя, доколкото Административнопроцесуалният кодекс му възлага конкретни задължения за гарантиране правото на участие на страните и осигуряване на достъп до преписката. Правото на изслушване е нормативно уредено в чл. 26 и чл. 34 АПК, като съгласно тези разпоредби страните имат възможност да изразят становище по събраните доказателства и направените искания. Това право обаче се упражнява в писмена форма /чл. 34, ал. 4 АПК/, а когато е необходимо даване на устни обяснения, те се предоставят по реда на чл. 45 АПК – след надлежно призоваване от административния орган. Предвид горното, правилно първоинстанционният съд приема, че устното разпореждане жалбоподателката да не бъде включвана в графика за приемно време на началника на СГКК – Варна не съставлява и нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 2 от Наредбата за административното обслужване, която норма предвижда анализиране на обратната връзка и управление на удовлетвореността на потребителите от качеството на обслужването /чл. 24, ал. 2, т. 10/, а също и на чл. 110, ал. 3 АПК, регламентиращ изслушването на предложения и сигнали на гражданите. Ограничаването на достъпа до приемното време в първата хипотеза не води само по себе си до накърняване на права или законни интереси, тъй като не препятства възможността гражданите да сезират компетентния орган с искане за административна услуга. Що се отнася до втората хипотеза, следва да се съобрази разпоредбата на чл. 124, ал. 2 АПК, съгласно която други актове, действия или бездействия на органите по чл. 107 АПК – включително евентуално разпореждане да не се осигурява достъп до приемното време са изключени от съдебен контрол за законосъобразност. С оглед на изложеното, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила като законосъобразно. Воден от горното Върховният административен съд, второ отделение,