Решение № 72 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2010 г.

Решение № 72 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 360 от 19.07.2010 г. на С. окръжен съд, Гражданско отделение, постановено по гр. д. № 64/2010 г., с което е отменено решение № 241/26.10.2009 г. по гр. д. № 302/2008 г. на С. районен съд и вместо това е уважен предявения от Г. Д. М. и С. Д. М. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ като е признато за установено по отношение на [община], че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] и. през 1958 г. Г. К. М., починал 1960 г., е бил собственик по завещание и давност на земеделски имоти в землището на [населено място] и., а именно: ливада с площ 0,500 дка в м. "Г. л." при съседи: А. Д., Г. З., М. М. и С. М. и нива от 3 дка в същата местност при съседи: С. М., М. М. и братя В., попадащи върху имоти № № 5167, 5168 и 5169 по картата на землището на [населено място] и., а съгласно скица-проект № Ф00465/29.11.2003 г., представляващи имот с проектен № 5243 с площ 2,602 дка. Жалбоподателят [община] счита решението за необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон. Съдът е уважил иска за ливада, а не за нива, както е поискано в исковата молба. Освен това, погрешно е счел, че възстановеният на ищците имот е идентичен с имот с проектен № 5243 по приложената скица-проект и има трайно предназначение ливада, а не нива; не е налице идентичност на границите и съседите на имотите по нотариалното завещание и посочения в исковата молба имот. На последно място излага съображения относно липсата на правен интерес от водене на дело по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу общината, доколкото с този иск се цели установяване кой е бил собственик на имота към момента на образуване на стопанството, а общината не претендира имотът да е бил общински към този момент и да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ответниците по жалбата Г. Д. М. и С. Д. М. намират жалбата за неоснователна. С определение № 1089 от 18.11.2010 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречиво разрешаване в практиката на съдилищата на въпроса за правния интерес от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ досежно имот, който попада в хипотезата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Ищците Г. и С. М. са част от наследниците на Г. К. М., починал през 1960 г. Съгласно публично нотариално завещание от 1934 г. същият е притежавал нива в местн. "Г. л." от 3 дка и втора нива в същата местност 0,5 дка с посочени съседи. През 1992 г. е подадено заявление за възстановяване собствеността върху имотите и според приложено удостоверение от ОСЗ - С. с решение по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ с протокол от 04.05.1995 г. е признато право на възстановяване върху нива от 0,500 дка и нива от 3 дка в тази местност. Приложена е скица-проект № Ф00465 от 29.11.2003 г. относно имот № 5243, според която той засяга имоти № № 5167, 5168 и 5169. Няма данни чия собственост е проектния имот в м. "Г. л.". Същият е с площ 2,602 дка. Върху скицата е отразено "важи за съда". Приложена е скица на имот в същата местност, собственост на наследници на А. М., от която е видно, че имот 5169 е ливада и представлява земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. При тези данни въззивният съд е приел, че ищците имат интерес от водене на иска, тъй като са заявили пред органа по земеделска реституция за възстановяване имотите на Г. М. и с оглед позицията на ответника, изразена по време на процеса, който е оспорвал именно правния интерес на ищците. При анализ на представените две скици и свидетелските показания съдът е счел, че има идентичност между притежавания от наследодателя по завещанието и претендиран от ищците имот с части от имоти № № 5167, 5168 и с имот 5169. Поради това е уважил иска. По основанието за допускане на касационно обжалване. Същото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед констатирано противоречиво разрешаване на въпроса за правния интерес от водене на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу Общината досежно имот, който е общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. В Решение № 747 от 02.12.2008 г. по гр. д. № 738/2008 г. и Решение № 404 от 19.06.2009 г. по гр. д. № 305/2009 г. С. окръжен съд е приел, че не е налице спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ когато спорния имот попада върху земи по чл. 19 ЗСПЗЗ - временно стопанисвани от общината. Мотивирал се е със законовата разпоредба, която предвижда, че общината става собственик едва след влизане в сила плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници; следователно общината не може да се легитимира като собственик към момента на колективизацията. В първото решение обаче искът е отхвърлен по същество, а във второто е приет за недопустим. С другите две решения: Решение от 17.03.2010 г. на С. окръжен съд по гр. д. № 1036/2009 г. и Решение № 99 от 22.03.2010 г. на С. районен съд по гр. д. № 306/2005 г., както и в обжалваното решение са разгледани и приети за допустими искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ против общината в качеството й на временен стопанин на имоти по чл. 19 ЗСПЗЗ по съображения, че това е необходимо за да може да се възстанови собствеността в лицето на ищците. Настоящият състав намира за правилна практиката в първата група решения на С. окръжен съд и по-конкретно в решението по гр. д. № 305/2009 г. Съображенията са следните: Съгласно ТР ОСГК № 1/1997 г. искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е специален установителен иск за собственост към минал момент - моментът на внасяне на земите в ТКЗС и другите селскостопански организации. А според чл. 19 ЗСПЗЗ общината стопанисва земеделската земя останала след възстановяването на правата на собствениците и придобива собствеността върху тази земя след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. С оглед на тази времева разлика - от една страна установяване собствеността към минало време и от друга страна придобиване собствеността от общината едва след приключване на реституционната процедура за собствениците, то е налице несъвместимост искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да се предявява против общината като собственик на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Надлежен ответник в спора за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ следва да е лице, което претендира, че е собственик на имота също към момента на обобществяването. Затова общината, като носител на правото на собственост върху земите, останали след приключване на реституционната процедура, не може да е ответник по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Изложеното обуславя липса на правен интерес от водене на такъв иск против общината. По основателността на касационната жалба. Предвид приетото по-горе относно липсата на правен интерес от водене на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ спрямо общината като собственик на земеделски земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, то предявеният от Г. М. и С. М. иск против [община] е недопустим. Не е налице за ищците правен интерес да установяват собствеността върху земеделските земи на наследодателя си спрямо [община] като бъдещ собственик на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Поради това постановените решения по спора от двете инстанции следва да бъдат обезсилени и производството по делото прекратено поради недопустимост на иска. С оглед на този изход касаторът - ответник по исковете има право на направените разноски за производството, които са 55 лв. за държавни такси, както и на юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 100 лв. или общо 155 лв. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, пр. 1 Върховният касационен съд, състав на II г. о.