Решение № 925 от 28.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9703/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на район „Младост“, община Варна, чрез пълномощника си гл. юрк. Стоева, против решение № 8711 от 04.08.2025 г., постановено по адм. дело № 805/2025 г. по описа на Административен съд – Варна. Излагат се доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и постановяване на друго, с което да се потвърди оспорената заповед, както и за присъждане на направените разноски за двете инстанции. Ответникът – А. И. И., чрез адв. Тодоров като процесуален представител, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неправилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното решение е отменена заповед № 018/15.01.2025 г. на кмета на район „Младост“, община Варна, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ на А. И. И. е наредено да премахне незаконен строеж, представляващ: „Двуетажна жилищна сграда и гараж“, находящ се в поземлен имот с [идентификатор] по КК на СО „Сълзица“, гр. Варна. За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган в условията на делегиране на правомощия, в предвидената от закона писмена форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и неговата цел. Счита, че процесната заповед съдържа противоречие между направените в нея констатации и изведените изводи, тъй като е прието, че е премахната съществуващата в имота сграда и на нейно място е построена нова, без да се посочват фактите, въз основа на които органът прави този извод и без да е изследвано дали новият строеж, който е с по-голяма квадратура, не е всъщност пристроен към съществуващата в имота сграда. Обосновава извод, че това противоречие и неяснота води до нарушаване на принципите на чл. 4, ал. 2, чл. 6, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 АПК, както и до незаконосъобразност на издадената заповед, защото същата се отнася до целия строеж, а не само до частта от него, която е незаконно изградена. Приема, че разпореденото премахване като незаконен на целия строеж, без да е изследвано дали част от същия не е търпим, води до извод за налагане на несъразмерна тежест на лицето и за издаване на акт в несъответствие с целта на закона. Счита също, че непълнотата в мотивите на заповедта възпрепятства адресата й да разбере на кои факти административният орган основава своите изводи, така че да организира защитата си адекватно, което представлява съществено нарушение на процесуалните правила - основание за отмяна на оспорения акт. На следващо място, приема за безспорно, че сградата - предмет на заповедта е строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Намира извода на административния орган, че строежът се явява незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, за частично необоснован доколкото, ако се приеме, че съществуващата към 1967 г. постройка от 17 кв. м не е премахната (доказателства, за което не са събрани в административното производство), то той би бил валиден за частта от строежа, която надхвърля този обем. Относно постройката от 17 кв. м съдът достига до извод, че същата отговаря на кумулативно въведените в §16, ал. 1 ПР ЗУТ във вр. с §127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ условия за търпимост по сега действащия ЗУТ. На следващо място приема, че оспорената заповед е издадена в противоречие с чл. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Анализирайки някои дела от практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) достига до извод, че по отношение на незаконния строеж е налице „притежание“, доколкото същият се ползва повече от 40 години. Прилагайки „Подхода на трите правила“, заложени в чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, стига до заключение, че предвиденото в оспорената заповед премахване на незаконен строеж представлява контрол върху ползването на собствеността, който като вид намеса на публичен орган не може да бъде оправдан, тъй като не служи на легитимен обществен интерес така, както същият е определен от съдебната практика на ЕСПЧ. Преценява, че процесният административен акт е издаден при липсата на ясно разписани правила по отношение на търпимостта на незаконните строежи, поради което липсва предвидимост и не е спазено изискването за законосъобразност на намесата. Счита, че правата и интересите на собственика на строежа се засягат непропорционално на констатираното нарушение с оглед лишаването му от собственост и възникването на разходи за събарянето на строежа, както и предвид обстоятелството, че при влагане на средства и време за подаване на документи за одобряване на ПУП на имота и издаване на разрешение за строеж на същия по вид строеж или за издаване на виза за същото строителство, с оглед предвижданията на ОУП и на ПУП на СО „Сълзица“ такива ще бъдат одобрени/ съответно издадени, но за да бъде законен, строежът следва да бъде премахнат и изграден отново. В подкрепа на извода за липсата на пропорционалност съдът сочи и това, че е разпоредено събарянето на целия строеж, а не на част от него, без да е изследвано дали постройката, описана в нотариалните актове, още съществува и дали тя представлява търпим строеж, както и фактът, че санкцията е наложена само по отношение на жалбоподателя, но не и на други лица с незаконни строежи на територията на община Варна, район Младост, предвид факта, че проверката е направена по сигнал, а не е част от мероприятие за общ контрол на незаконното строителство. Отново позовавайки се на указанията, дадени в практиката на ЕСПЧ, обосновава извод, че със заповедта е наложена санкция на И., доколкото събарянето на строежа по правната си същност е наказание за неговия собственик и тази санкция е непропорционална. По тези съображения отменя оспорената заповед като постановена в противоречие с материалния закон и чл. 1 от Протокол 1 към ЕКПЧ. Решението е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът се произнася при неизяснена фактическа обстановка. Не са събрани относими за спора доказателства, с което е допуснато нарушение на служебното начало по чл. 9, ал. 3 АПК и не е изпълнено задължението на съда по чл. 171, ал. 5 АПК да съдейства на страните, като указва, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. В първоинстанционното производство не е извършено разпределение на доказателствената тежест съобразно изискването на чл. 170, ал. 3 АПК. С определение № 4216 от 15.04.2025 г. съдът конституира страните, насрочва делото и единствено задължава административния орган да представи конкретни документи, повечето от които неотносими към определянето на строежа като незаконен на посоченото в оспорената заповед основание - липса на строителни книжа. От съда не е проявена служебна активност за установяване на съществени за делото факти и обстоятелства. Настоящият състав не споделя извода на първата инстанция, че в мотивите на заповедта липсват констатации от значение за определянe на строежа като незаконен. Административният акт е в необходимата писмена форма и притежава реквизитите, предвидени в чл. 59, ал. 2 АПК. Същият съдържа фактически и правни основания, мотивиращи издаването му. Противно на заключението на съда, че в него липсват данни, от които да бъде направен извод дали съществуващата от 1967 г. постройка е премахната или строежът включва в своя обем и нея, както и друга част, представляваща ново строителство, в оспорената заповед и в констативен акт № 03/21.05.2024 г., въз основа на който същата е издадена, е посочено изрично, че при извършена на място проверка е установено, че жилищна сграда, описана в [нотариален акт], собственост на А. И. И., е съборена/премахната и на нейно място е изградена двуетажна жилищна сграда в североизточната част и гараж в югоизточната част на имота, изпълнени без строителни книжа до фаза „груб строеж“, които са квалифицирани като незаконни в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Обхватът на разпореденото за премахване е ясен, още повече, че в имота няма данни да съществуват други постройки. Видно от окомерната скица към констативния акт процесните строежи са обозначени с точно отразяване на местоположението им, техните размери и квадратура. В оспорената заповед и в констативния акт новоизградената жилищна сграда е описана като конструкция – монолитна стоманобетонова с колони и тухлени зидове, едноскатен покрив, посочена е и застроената й площ - около 97 кв. м. В случай, че съдът има съмнения относно направените в административен акт констатации, е следвало да назначи съдебно-техническа експертиза (СТЕ), с която тези въпроси да бъдат изяснени. Такава експертиза е необходима и с оглед оспорването на констатациите на административния орган от страна на собственика на строежа, което е направено с възражение рег. № РД24007423ВН_015МЛ/18.07.2024 г. срещу издадения констативен акт, в което се твърди, че в имота не е извършвано ново строителство, а става дума за съществуващи постройки, на които е направен само текущ ремонт, както и с жалбата срещу административния акт, според която местоположението, конструкцията и площта на двуетажната жилищна сграда са посочени неправилно и неточно в заповедта. Искане за назначаване на СТЕ е направено в жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, но по-късно е оттеглено в открито съдебно заседание, проведено на 28.05.2025 г. Въпреки това, на основание чл. 171, ал. 2, изр. второ АПК съдът е трябвало служебно да допусне СТЕ с цел безспорно установяване на характеристиките на незаконния строеж и изясняване на въпроса дали постройката, описана в представените по делото нотариални актове е премахната и незаконният строеж е изцяло ново строителство, или двуетажната жилищна сграда с посочена в заповедта площ от 97 кв. м. включва в своя обем и старата постройка от 17 км. м. Неназначаването на съдебна експертиза представлява нарушаване и на принципа на служебното начало съгласно 9, ал. 4 АПК, като съдът не изпълнява задължението си да осъществи процесуално съдействие на страните за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса – предмет на производството. По делото не са събрани и други относими за спора доказателства. Не е изискана водената между „ЕРП Север“ АД и А. И. И. кореспонденция по повод негово искане с вх. № 2301013112/11.05.2023 г. за проучване на условията за присъединяване на обект на клиент към електроразпределителната мрежа, която административният орган сочи като източник на данни за това, че съществуващата сграда е съборена и на нейно място са построени двуетажната жилищна сграда и гараж, както и за това, че строителството е осъществено в периода юни 2023 г. В същото време, без за това да са представени доказателства и без да има твърдения на адресата в този смисъл, съдът приема, че незаконният строеж включва съществуваща към 1967 г. постройка от 17 кв. м и надхвърляща този обем част. На това предположение основава правните си изводи, че хипотезата на незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е налице само за една част от строежа, а за другата част, представляваща стара постройка от 17 кв. м са налице условията за определянето му като търпим. Този извод е направен без да бъде установено едно от основните условия за прилагане на режима на търпимост – строежът да е извършен в някой от определените съгласно § 16, ал. 1 - 3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ периоди. Вместо това съдът директно преминава към обсъждане на другите две условия, предвидени в цитираните разпоредби – допустимост на строежа съгласно подробен градоустройствен план и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ. Очевидно съдът не възприема годината на строителство, посочена в оспорената заповед – 2023 г., която изключва възможността строежът да бъде определен като търпим, доколкото най-късната дата на строителство, която може да обоснове търпимост, е 31.03.2001 г. В тази връзка не е проявена нужната активност за събиране на доказателства относно времето на извършване на строежа, нито са дадени указания на оспорващия да установи твърденията си за съществуващо в имота му строителство, на което е извършен текущ ремонт. Цитираната в обжалваното решение съдебна практика на ВАС е неотносима, тъй като касае различни казуси при установена друга фактическа обстановка, в които случаи е имало основание да се изследва наличието на хипотезите за търпимост. Като основава изводите си на обстоятелства, за които по административната преписка не са налични каквито и да е данни и в съдебното производство не са събрани надлежни доказателства, съдът в нарушение на чл. 172а, ал. 2 АПК постановява съдебен акт, в който реално не се съдържат фактически и правни изводи по същество, съобразени с установените по делото факти. Липсата на такива съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, представляващо основание за отмяна на обжалваното решение като неправилно. Несъобразен с фактическата обстановка е и изводът на съда, че по отношение на незаконния строеж е налице „притежание“ по смисъла на цитираната практика на ЕСПЧ, според която то представлява имуществен интерес от ползването на една постройка, което продължава известно време, без собственикът й да бъде обезпокояван за нейната незаконност. В случая в оспорената заповед е констатирано, че двуетажната жилищна сграда и гаражът са изпълнени до етап „груб строеж“, което изключва тезата същите да са ползвани над 40 години, както се сочи в съдебното решение. При липса на данни, които да обосновават наличието на „притежание“ във връзка с обектите, определени като незаконен строеж, преценката на оспорената заповед според изискванията на член 1 от Протокол № 1 към ЕКЧП е безпредметна. По делото не са изложени никакви мотиви във връзка с втория, установен незаконен строеж - гараж като един от включените в обхвата на оспорената заповед наред с двуетажната жилищна сграда, в резултат на което преценка за правилност на съдебния акт по отношение на този обект не може да бъде направена. В обжалваното решение не са обсъдени и доводите на оспорващия, наведени в първоинстанционното производство относно допуснати нарушения при съставянето на констативния акт. С оглед изложеното, като отменя оспорената заповед без да изясни относимите към спора обстоятелства и без да събере доказателства в тази връзка, съответно без да изложи мотиви по отношение на двата констатирани като незаконни строежи – двуетажна жилищна сграда и гараж, както и по наведените в оспорването срещу заповедта възражения и твърденията на адресата в проведеното административно производство, съдът постановява неправилно решение. Същото следва да бъде отменено, а делото - върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав за изясняване характеристиките на спорните строежи и годината на извършването им, събиране на доказателства в тази връзка, включително чрез използване на специални знания. Доказателствата по делото следва да се обсъдят в цялост и да се изложат съображения относно наличието на посоченото в акта основание за незаконност на строежа и приложението на разпоредбите за търпимост в зависимост от възприетия период на изпълнение на строителството, като въз основа на направените изводи да се прецени законосъобразността на оспорената заповед. При този изход на спора не се възлагат разноски за настоящото производство. Въпросът относно дължимостта им следва да бъде разрешен при новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд съгласно чл. 226, ал. 3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,