Определение № 74 от 26.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 600/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1-во вр. чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца Н. Й. С., чрез адв. В. Д., срещу определение № 56/11.01.2022 г. по в. гр. д. № 1004/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение негова молба за изменение на постановеното по делото въззивно решение от 14.10.2021 г. в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа оплакване за неправилност на атакуваното определение и моли за отмяната му, както и за постановяване на друго, с което ответникът по делото Т. П. А. да бъде осъден да заплати разноски за държавна такса в размер на 281.27 лв. за въззивната инстанция съобразно изхода на делото, както и да бъде намалена с 3/4 или до 337 лв. сумата, която жалбоподателят е осъден да заплати в полза на процесуалния представител на ответника адв. Ж. Н.-Т. за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Твърди, че въззивната му жалба е била уважена на 50% от апелативния съд, поради което е имал право на присъждане на половината от заплатената за въззивното обжалване държавна такса. Твърди още, че апелативният състав неправилно е определил възнаграждението на адвоката на насрещната страна, тъй като жалбата на ответника е отхвърлена изцяло. Претендира разноски за производството пред ВКС за държавна такса и за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, като прилага списък на разноските. От ответника по жалбата и по исковете Т. П. А., чрез адв. Ж. Н., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва нейната основателност. Частната жалба е подадена в срок, от страна по делото с правен интерес от обжалването, насочена е срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК съдебен акт, постановен от апелативен съд, поради което е допустима. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: С исковата молба Н. Й. С. е предявил срещу Т. П. А. две групи искове: I. главни: иск за прогласяване на основание чл. 42, б ,,б” ЗН нищожността на универсално саморъчно завещание от К. С. П. в полза на ответника, и иск за установяване правото на собственост по силата на наследствено правоприемство от К. С. П. върху 22/24 ид. ч. от четири самостоятелни постройки, всичките построени в поземлен имот с площ от 673 кв. м.; II. евентуални: иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената по закон 1/2 част от наследството и иск за установяване правото на собственост по силата на наследствено правоприемство от К. С. П. върху 11/24 ид. ч. от същите четири самостоятелни постройки, изградени в същия поземлен имот. Производството се е развило при приета от двете инстанции данъчна оценка на процесните сгради от 29 349.80 лв. С решение № 260105/18.09.2020 г. по гр. д. № 297/2019 г. Софийският градски съд е отхвърлил главните искове по чл. 42, б. „б” ЗН и за право на собственост върху 22/24 ид. ч. от четирите постройки, но е отхвърлил и иск за право на собственост върху 22/24 ид. ч. от недвижимия имот, в който те са построени. Със същото решение е уважен искът по чл. 30, ал. 1 ЗН, като е намалено завещателното разпореждане с 1/2 и е възстановена запазената по закон част на ищеца от 1/2 от наследството на К. П.; уважени са и установителните искове за право на собственост върху 11/24 ид. ч. от четирите постройки; отхвърлен е установителен иск за право на собственост върху 11/24 ид. ч. от недвижимия имот, в който постройките са изградени. С определение от 13.01.2021 г. по гр. д. № 297/2019 г. Софийският градски съд е отхвърлил молбата на Н. Й. С. за допълване на постановеното първоинстанционно решение. С решение № 1040/14.10.2021 г. по в. гр. д. № 1004/2021 г., образувано по въззивните жалби на ищеца и на ответника, Софийският апелативен съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени искове за установяване право на собственост върху 22/24 ид. ч. и върху 11/24 ид. ч. от поземления имот, в който са изградени процесните постройки, и е прекратил производството в тази част, с мотив, че такива искове не са били предявени и има изрично оплакване от ищеца в тази насока във въззивната му жалба. Със същото решение Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалите части. За производството пред апелативния съд по въззивната жалба от ищеца е определена и събрана държавна такса в размер на 562.54 лв., а по частната жалба - 15 лв. Пред Софийския апелативен съд ответникът е представляван по силата на пълномощно от адв. Ж. М. Н.-Т. безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2-ро ЗАдв. Защитата се е изразила в изготвяне и подаване на въззивна жалба от името на представлявания, изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба, подадена от насрещната страна, както и отговор на подадената от последната частна жалба, за което са представени договори за правна защита и съдействие от 02.10.2020 г. и от 22.03.2021 г. Адв. Н.-Т. е осъществила процесуално представителство и в откритото заседание на апелативния съд, проведено на 30.09.2021 г., като в хода на устните състезания е направила искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. Други разноски не са претендирани. Ищецът не е заявявал искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, видно от приложения списък на разноски - поискал е присъждане само на заплатената държавна такса. Във въззивното решение апелативният съд е посочил, че с оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни, но само за адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на насрещната страна, доколкото и двете въззивни жалби по същество са неоснователни. Съдът е осъдил ищеца да заплати на адвоката на ответника сумата 1 548 лв. - възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, от които 1 348 лева - по въззивната жалба и 200 лева - по частната жалба. С молба от 01.12.2021 г., в срока за обжалване на въззивното решение, препис от което му е връчен на 02.11.2021 г., ищецът е поискал изменение в частта за разноските. Изложил е твърдение, че след като въззивната жалба е уважена на 50% /в частта по главните искове първоинстанционното решение е потвърдено, но е обезсилено в частта по непредявени искове за собственост на идеални части от поземлен имот/, то съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК на насрещната страна следва да се възложи отговорността за половината от заплатената държавна такса от 562.54 лева, или ответникът следва да бъде осъден да му заплати 281.27 лева. Ищецът е твърдял още, че след като въззивната жалба, подадена от ответника, е приета за неоснователна, а въззивната жалба, подадена от ищеца е уважена за 50%, то за извършената от процесуалния представител на ответника работа ищецът дължи заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1/4, съответно 25% от възнаграждението или сумата 337 лв., определена по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Заявил е, че не оспорва възнаграждението от 200 лева за защита срещу частната жалба. За да остави без уважение молбата на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК, апелативният съд е приел, че производството пред него се е развило по жалби на двете насрещни страни, като всяка е обжалвала частично първоинстанционното решение в неизгодната за нея част. Приел е още, че като краен резултат от въззивното обжалване първоинстанционното решение е потвърдено, т. е. и двете въззивни жалби са били отхвърлени, поради което на никоя от страните не се дължи репарация за държавна такса. Отчел е, че по въззивната жалба на ищеца е обезсилено частично първоинстанционното решение по иска за собственост на поземления имот, тъй като такъв иск не е бил предявен, но по този иск първата инстанция, макар да се е произнесла, фактически не е събрала държавна такса, респективно по него не е събрана държавна такса и за въззивното обжалване. Съдът е посочил, че разноските се присъждат според крайния резултат от делото и спрямо защитения материален интерес, съответен на данъчната оценка на процесните имоти, а не според това колко от направените оплаквания съдът е уважил. По искането за намаляване на адвокатското възнаграждение е прието, че правната помощ е осъществена безплатно, поради което на адвоката се дължи възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Прието е още, че присъденият размер от 1 348 лв. е съобразен с цената на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, възлизаща на 27 254.90 лв., въззивната жалба на ответника във връзка с който иск не е уважена, т. е. това е защитеният материален интерес, определил именно присъдената сума 1 348 лв. Посочено е, че макар да е било дължимо възнаграждение и за обусловения иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, такова не е определено, което е в ущърб на процесуалния представител на ответника, но той не е поискал изменение на решението в частта за присъдените разноски. Обжалваното определение е правилно като краен резултат, а подадената срещу него частна жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните: Ищецът е обжалвал първоинстанционното решение както в отхвърлителната част по предявените главни искове: иск за нищожност на саморъчно завещание и положителен установителен иск за собственост на 22/24 ид. ч. от четири сгради, така и в отхвърлителната част по непредявени искове за собственост на идеални части от поземлен имот. Поискал е присъждане на разноски за въззивната инстанция само за държавна такса. По указание на апелативния съд държавна такса е определена и ищецът е внесъл такава само по предявените искове в размер на 562.54 лв. Тази сума е сбор от сумите 293.49 лева /4% върху 1/4 от 29 349.80 лв., определена като цена на иска по чл. 42, б. „б“ ЗН/ и 269.04 лв. /4% върху 1/4 от 26 903.98 лв., определена като цена на положителен установителен иск за собственост на 22/24 ид. ч. от сградите/. Или, събрана е държавна такса в размер, който е дължим за производството пред първа инстанция. Така определената и събрана сума е завишена и надвзета, тъй като за обжалване пред въззивна инстанция се събира такса в размер 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес - чл. 18, ал. 1, предл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Или сумата, която ищецът е следвало да внесе като държавна такса за въззивното производство, е 281.27 лв. В настоящото производство обаче надвзетата сума от 281.27 лв. не може да бъде възстановена, защото редът за това е друг и се извършва от друг съд. И след като в обжалваната част, за която държавната такса е събрана, първоинстанционното решение е потвърдено, респ. въззивната жалба на ищеца е оставена без уважение, то не съществува никакво основание тази такса да бъде репарирана от насрещната страна като разноски при приложение правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, според която заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Ответникът е представляван по делото пред въззивната инстанция от адв. Ж. Н.-Т.. От представените по делото договори за правна защита и съдействие се установява, че адв. Н.-Т. е осъществявала защитата безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2-ро ЗАдв, като процесуалното представителство е с явяване в открито съдебно заседание пред апелативния съд. Ищецът носи отговорност спрямо ответника за разноските, направени по отхвърлените главни искове, в частта по които първоинстанционното решение е потвърдено, респ. въззивната жалба на ищеца е отхвърлена. Имуществената оценка на този материалноправен спор възлиза на 56 253.78 лв., формирана както следва: 29 349.80 лв. цена на главния иск за нищожност на универсално саморъчно завещание, определена съгласно т. 1А от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК, плюс 26 903.98 лв. цена на положителния установителен иск за собственост на 22/24 ид. ч. от спорните сгради. Следователно това е и интересът, срещу който ответникът се е защитавал, чрез адвоката, предоставил му безплатно адвокатска помощ. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. минималният размер на възнаграждението е 830 лв. плюс 3% за горницата над 10 000 лв. Така при интерес от 56 253.78 лв. минималният размер на възнаграждението на адвоката, който съдът следва да определи съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, възлиза на 2 217.61 лв. Определеното от въззивния съд възнаграждение е в размер, по-малък от дължимото минимално възнаграждение, поради което не подлежи на корекция съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК, според която ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо обжалваното определение е правилно като краен резултат и в тази част, макар въззивният съд неправилно да е взел предвид цената на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН /който според настоящия състав е неоценяем/, който е уважен и въззивната жалба на ответника срещу тази част на първоинстанционното решение е приета за неоснователна, т. е. за защитата срещу тази част ответникът няма право на разноски. Ответникът няма право на разноски и за защитата срещу отхвърлените непредявени искове, т. е. за обезсилената част на първоинстанционното решение. В производството по чл. 248 ГПК, в това число по чл. 248, ал. 3 ГПК по обжалване на определения, с които предходната инстанция се е произнесла по направено искане за допълване или изменение на постановеното от нея решение в частта по разноските, разноски не се присъждат. Това е така, защото чрез производството се цели да се отстрани допуснат от самия съд пропуск да се произнесе по заявените в производството пред него искания за разноски или допусната от него грешка при разпределение на отговорността за разноски, която е конструирана изцяло върху идеята за вреди от неоснователното процесуално поведение на страните. Ето защо претендираните от страните разноски за настоящото производство не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.