Определение № 1986 от 22.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 314/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника Н. С. С., чрез адв. В. Т. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 1643 от 20.06.2023 год., постановено по в. гр. дело № 132/2023 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е оставено без уважение искането на Н. С. С. по чл. 248 ГПК за допълване на постановеното по посоченото дело решение от 13.03.2023 год. в частта му за разноските. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд неправилно приел, че не е доказано по делото заплащането на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като такъв извод не може да се направи въз основа на представеното извлечение от банковата сметка на адв. Т., доколкото в последното като наредител е посочена търговска банка. Адв. Т. нямал отношения с тази банка и поначало банките не превеждали хонорари на адвокати в други банки, а и отделно от това всяко лице можело да заплати валидно задължението на ответника, в т.ч. и банка. Банковата сметка на наредителя в преводното нареждане /приложено към частната жалба/ и в извлечението от сметка съвпадала, като същото се отнасяло и до т.нар. входяща референция на превода в извлечението, която съвпадала с т.нар. уникален регистрационен номер в преводното нареждане. Тези данни установявали по несъмнен начин, че именно ответникът бил извършил процесния превод, който бил постъпил по посочената в пълномощното-договор банкова сметка. Обикновено в извлеченията се посочвал наредителя, но в конкретния случай била посочена банката, защото бил извършен превод от сметка в тази банка, а не касов превод. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено. Ответникът по частната жалба А. С. Т. счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ГПК акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по в. гр. дело № 132/2023 год. е образувано пред Окръжен съд – Бургас по въззивна жалба на ищеца А. С. Т. и по въззивна жалба на ответника „А. Груп-1“ ООД срещу решение № 1319 от 21.06.2022 год., постановено по гр. дело № 8395/2021 год. по описа на Районен съд – Бургас, като ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в частта му, в която са отхвърлени предявените от него по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу „А. С.“ ООД и Н. С. С. искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а ответникът – в частта му, в която е уважен предявения от А. С. Т. срещу него по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Н. С. С. не е подал отговор на въззивната жалба на ищеца. На 20.02.2023 год. същият подал молба с характер на писмена защита и е поискал да му бъдат присъдени направените разноски по делото за възнаграждение за един адвокат. Ответникът е представил пълномощно, обективиращо и договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че е бил уговорен адвокатски хонорар в размер на 2 400 лв., платим по банковата сметка на адвоката, както следва: 1 000 лв. – до провеждане на открито съдебно заседание по делото, а останалата част – при постановяване на „потвърдително“ решение от окръжния съд. Представил е и извлечение от сметка от 20.02.2023 год. за сумата от 1 000 лв., с наредител „И. А. Банк“ АД, получател В. Т. Т. и основание за превода адвокатски хонорар. С решение № 404 от 13.03.2023 год. Окръжен съд – Бургас е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните му от страните части, като е приел, че разноските следва да останат за страните, така както са направени. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ответника Н. С. С., въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за допълване на въззивното решение в частта му за разноските. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че по делото не е установено извършването на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение от ответника, тъй като представеното по делото извлечение от сметка не доказва плащане от страна на Н. С. – наредител по сметката на адв. Т. е „И. А. Банк“ АД. С определение на настоящия съдебен състав, постановено по гр. дело № 315/2024 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 404 от 13.03.2023 год., постановено по в. гр. дело № 132/2023 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта му, в която е потвърдено решение № 1319 от 21.06.2022 год., постановено по гр. дело № 8395/2021 год. по описа на Районен съд – Бургас, в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от А. С. Т. срещу „А. С.“ ООД и Н. С. С. искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и е оставена без разглеждане насрещна касационна жалба на ответника „А. Груп-1“ ООД срещу въззивното решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от А. С. Т. срещу „А. Груп-1“ ООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Обжалваното определение е правилно. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат и само когато е доказано извършването им, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Когато в договора за правна помощ е указано, че заплащането на адвокатското възнаграждение следва да се осъществи по банков път /както е и в частност/, то това обстоятелство трябва да бъде документално установено със съответните банкови документи В разглеждания случай представеният банков документ /извлечение от сметка/ не удостоверява заплащането на адвокатския хонорар, уговорен между ответника и адв. В. Т., тъй като от съдържанието му не следва извод, че е изпълнено парично задължение именно на ответника. Същевременно недопустимо е доказателства за направените разноски да се представят след постановяване на решението по делото – в срока по чл. 248 ГПК или с частната жалба срещу определението по чл. 248, ал. 3 ГПК – както е в частност. Същите следва да се ангажират от страната най-късно до приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция, в което страните трябва да заявят и самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък по чл. 80 ГПК /с оглед принципа за равенство на страните в процеса, установен в нормата на чл. 9 ГПК/. Смисълът на този краен срок е да не се създават доказателства след това с оглед узнатия резултат по делото и да може другата страна да се запознае с искането и доказателствата и евентуално да възрази по прекомерността им – чл. 78, ал. 5 ГПК. Въпросът за разноските е част от състезателността на процеса, която следва да се развие до приключване на последното заседание пред съответната инстанция, а за да стане това, доказателствата за направените разноски следва да са представени пред съда до това заседание /т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 год., ОСГТК, определение № 39 от 27.02.2020 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3666/2019 год., І г. о., ГК/. Ответникът е имал възможност да представи доказателства за извършването на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение до изтичането на горепосочения краен срок, а представеното с частната жалба преводно нареждане не следва да бъде обсъждано. Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за допълване на постановеното решение в частта му за разноските, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,