Определение № 4202 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3169/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. С., чрез адв. Р. И., срещу определение № 126/27.03.2024г. по в.гр.д.№ 331/23г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което въззивният съд се е произнесъл по частните жалби на страните по делото срещу определение на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК от 03.01.2023г., постановено по гр.д.№ 1341/21г. по описа на ОС Стара Загора. Жалбоподателят твърди, че произнасянето на въззивната инстанция е недопустимо, тъй като пред нея е бил направен отказ от иска и тя е обезсилила първоинстанционното решение, постановено по гр.д.№ 1341/21г. по описа на ОС Стара Загора. Излага евентуални съображения за неправилност на атакуваното определение в контекста на които поставя в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, два въпроса ( вторият - обобщен от касационната инстанция): 1/ Как се определя материалния интерес при обективно кумулативно съединение на исковете – върху цената на всеки от исковете, по отделно или върху техния сбор? и 2 / Приспада ли се от дължимото на основание чл. 78, ал.3 ГПК адвокатско възнаграждение заплатеното по реда на чл. 47, ал.6 ГПК възнаграждение, когато в хода на производството ответникът е заявил, че не желае да бъде представляван от особен представител и е ангажирал адвокат да го представлява по пълномощие? Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното определение. Насрещната страна по жалбата – ищецът Д. П. О’ С., чрез адв. Н. Г. възразява срещу основанията за допускане на касационно обжалване и оспорва частната жалба. Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване, съобрази следното: С първоинстанционното решение е отхвърлен осъдителния иск по чл. 79 ЗЗД на Д. П. О’ С. срещу Д. С. за присъждане на сумата 25 000 евро. С определение № 2/03.01.2023г. първоинстанционният съд се е произнесъл по искането на ответницата по чл. 248 ГПК, като, уважавайки го частично, е осъдил ищеца да й заплати 2153 лева разноски по делото, а за разликата над тази сума – искането е отхвърлено. Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца. Срещу определението по чл. 248 ГПК от 03.01.2023г. са постъпили частни жалби и от двете страни, съответно в уважителната и в отхвърлителната му част. В хода на въззивното производство ищецът е направил отказ от иска и с протоколно определение на АС Пловдив от 24.11.2023г. по в.гр.д.№ 331/24г., първоинстанционното решение е обезсилено, а производството по делото – прекратено. След като е прекратил производството по делото, с определение № 126/27.03.2024г., АС Пловдив се е произнесъл по частните жалби срещу определението на първата инстанция по чл. 248 ГПК, приемайки тази на ответницата за неоснователна, а тази на ищеца - за частично основателна. Това определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради вероятната му недопустимост. За характера на произнасянето относно съдебните разноски, както и в какъв размер и от кого се дължат, няма значение дали съдът се е произнесъл по тях ведно с акта по чл.81 ГПК или по-късно със самостоятелно определение по чл. 248 ГПК. При подадена въззивна жалба се поставя във висящност и въпроса за дължимите от страните съдебноделоводни разноски, които се определят по правилата на чл.78 ГПК. За да се извърши преценка кой и в какъв размер дължи заплащане на разноските, съдът първо трябва да се произнесе по основателността на иска т.е. да разгледа въззивната жалба. Само, ако производството по нея бъде прекратено, както и при липса на въззивна жалба, при допустимо по закон въззивно обжалване, е мислимо произнасяне само по частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК. В случая, въззивната инстанция е прекратила производството по делото на основание чл. 233 ГПК като е обезсилила първоинстанционното решение, поради което въпросът за сторените пред първата инстанция разноски е следвало да бъде разрешен в приложение на чл. 78, ал.4 ГПК за първи път от въззивната инстанция, а не чрез произнасяне по реда на чл. 274 ГПК по частните жалби срещу първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, което, след обезсилване на първоинстанционното решение, също се счита обезсилено. В процесната хипотеза частните жалби, по които се е произнесъл въззивният съд, са били лишени от предмет, поради което произнасянето по тях е недопустимо. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС