Определение № 4840 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3607/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. М. Г., К. Д. Г., Р. Д. Г. и Г. С. Г., чрез процесуалния им представител адвокат В. К. от САК, срещу определение № 651/03.07.2024 г. по гр. д. № 577/2023 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на частните жалбоподатели по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 111/11.04.2024 г., в частта за разноските като жалбоподателите са осъдени да заплатят на МС Хоуминвест“ ООД, [населено място] сумата от 11 105.91 лв., представляваща направените от него разноски пред двете инстанции за възнаграждение за един адвокат, възнаграждение за вещи лица и заплатена държавна такса. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му като се измени постановеното по делото решение, в частта за разноските и се намалят на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанции на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Поддържа се, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за две инстанции са прекомерни и не отговарят на фактическата и правна сложност на спора, за което своевременно са били направени и възражения. Позовават се на решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г., според което договорът за правна помощ и съдействие не е обвързващ съда при извършването на преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като би се нарушила забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС. Ответникът по частната жалба – „МС Хоуминвест“ ООД, [населено място], чрез адвокат М. Г. от АК-Стара З., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, поддържа, че подадената жалба е неоснователна. Счита, че определението е правилно и законосъобразно като в постановеното по делото решение разноските са правилно определени. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е приключило с постановяване на решение № 111 от 11.04.2024 г., с което първоинстанционното решение е отменено, а вместо него предявените от Г. М. Г., К. Д. Г., Р. Д. Г. и Г. С. Г. срещу „МС Хоуминвест“ ООД, [населено място] искове с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.109 ЗС са отхвърлени като ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество сторените в двете инстанции разноски в размер на 11 105,91 лв.Решението не е обжалвано и е влязло в сила. Прието е, че съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК поисканото от страната като разноски по делото адвокатско възнаграждение може да бъде намалявано от съда, ако насрещната страна направи възражение за неговата прекомерност. По делото такова възражение е направено от ищците при приключване на последното с.з. във въззивната инстанция.Изложени са мотиви, че същото е бланкетно, тъй като не са изложени никакви основания, никакви конкретни аргументи за обосноваването му, а едва в молбата по чл.248 ГПК са мотивирали своето искане.Прието е, че делото се отличава с фактическа и правна сложност и това е видно не само от движението му, но и от становищата на страните и съдебните актове, посочено е, че исковата молба е оставяна от въззивния съд без движение и след нейното поправяне на практика делото е започнало да се разглежда отново. Изложени са съображения, че са предявени два иска, единият от които е по чл.54, ал.2 ЗКИР, който винаги предполага установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, но и се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото.Установяването на неточност на отразения обем на правото на собственост изисква изследване на приложението на предшестващите регулационни планове.Взето е предвид, че обемът на доказателствения материал не е малък.Процесуалният представител на ответника е изготвил въззивна жалба, която е значителна по обем и подробно мотивирана и обоснована; явил се е и в двете съдебни заседания, а след приключване на съдебното дирене е представил писмена защита. Искането за назначаване на съдебно- техническа експертиза е от съществено значение за разрешаването на спора, предвид процесуалното нарушение, допуснато от първоинстанционния съд относно наличието на две експертизи с различни заключения по тях.Прието е, че осъществената защита е изчерпателна и напълно относима към изложените от другата страна твърдения и възражения.Посочено е, че присъдените разноски за въззивната инстанция следва да се заплатят общо от четиримата ищци или по 750 лв. на човек, което предвид икономическите условия и стандартът на живот в страната, както и установената МРЗ, не е прекомерен размер. По отношение на искането да бъдат намалени разноските за възнаграждение за един адвокат, направени в първата инстанция е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 80 ГПК, искането за присъждане на разноски може да бъде направено най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, в което страната може да представи списък на разноските и доказателства за извършването им, в който срок следва да бъде направено и възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, за да може то да бъде преценено и взето предвид от съда при постановяване на решението.Пред първата инстанция такова възражение не е направено нито в с.з., в което е приключило разглеждането на делото, в писмената защита или в отговора на въззивната жалба, поради което направеното с молбата за изменение на решението в частта за разноските възражение за прекомерност на присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение в първата инстанция е прието за преклудирано.Изложени са съображения, че съдът не е взел предвид размера на минималните размера на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/2004г., а фактическата и правна сложност на спора, броя на съдебните заседания и извършените процесуални действия, значимостта на тези действия за защита на интересите на страната, изчерпателността и относимостта на защитата, както и на икономическите условия в страната. Подадената частна жалба е процесуално допустима, като подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество същата е неоснователна поради следните съображения: С решение №111/11.04.2024г., жалбоподателите са осъдени да заплатят на МС Хоуминвест“ ООД, [населено място] сумата от 11 105.91лв., представляваща направените от него разноски пред двете инстанции за възнаграждение за един адвокат, възнаграждение за вещи лица и заплатена държавна такса.Общо сторените разноски за адвокатски възнаграждения за двете инстанции възлизат на 8500 лв. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност може да бъде направено само по отношение на заплатено от страната възнаграждение за адвокат. Действително възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено своевременно от процесуалния представител на ищците пред първата и втората инстанции, видно от протокол № 765 от о.с.з от 29.05.2023 г. по гр.д. № 3182/2021 г. на СтРС и протокол № 95 от о.с.з от 13.03.2024 г. по в.гр.д. № 577/2023 г. на СтОС, но същото е неоснователно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.Фактическата сложност се обуславя от широкия кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от преценката за формирането на правни разрешения от съда по тях.В случая в обжалвания съдебен акт, въззивният съд при отхвърляне на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, е съобразил фактическата и правна сложност на делото, броя проведени по делото открити съдебни заседания пред инстанциите по същество, обема събран доказателствен материал, който е било необходимо да бъде обсъждан при осъществяването на защитата по делото. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/9.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях.С оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери на възнаграждението, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/9.07.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК като уговореното възнаграждение подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В обжалвания съдебен акт, при отхвърляне на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд е отчел именно тези критерии и е формирал извод за размера на дължимото на ответното дружество адвокатско възнаграждение въз основа на тях. Ето защо, подадената частна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение № 651/03.07.2024 г. по гр. д. № 577/2023 г. на Старозагорския окръжен съд – потвърдено. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,