Решение № 14 от 19.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 251/2010 г.

Решение № 14 от 19.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 251/2010 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 288 ГПК.

ПК "Божур" [населено място] е обжалвала въззивното решение на Софийския окръжен съд № 423 от 23.06.2009 г. по гр. д. № 855/2006 г.

Касационната жалба е приета за допустима и касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на решението с ТР 1/2000 г. на ВКС, ОСГК т. 19 относно задължението на въззивния съд да разгледа спора по същество като обсъди всички доводи на страните и прецени събраните във връзка с тях доказателства.

Ответникът М. К. М. изразява становище, че жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение намира следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Твърденията на ищеца М. К. М. в исковата молба са, че е собственик на дворно място, урегулирано в парцел III кв. 30 по плана на [населено място], Софийска област. Ответната кооперация е построила незаконна постройка в имота, която ползва за мандра-фурна и отказва да я премахне, с което пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху мястото. Ищецът иска да бъде осъдена ПК "Божур" [населено място] на основание чл. 109 ЗС да премахне сградата, както и да му заплати обезщетение в размер на 2000 лв. за ползването на имота от 01.05.1999 г. до 05.10.2001 г.

Ответникът е оспорил иска с твърдението, че сградата е негова собственост, придобита на основание чл. 2, ал. 3 от Закона за общинската собственост като построена със средства на кооперацията върху държавно място.

С обжалваното решение Софийският окръжен съд е оставил в сила решението на Районния съд [населено място] № 13 от 31.04.2003 г. по гр. д. № 348/2001 г. с което е ПК "Божур" [населено място] е осъдена на основание чл. 109 ЗС да премахне построената масивна сграда - мандра-фурна с кадастрален № 270 в УПИ III кв. 30 по плана на [населено място], Софийска област, както и да заплати на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на М. К. М. сумата 1978.08 лв. обезщетение за ползването на имота в периода от 01.05.1999 г. до 05.10.2001 г.

1. По иска с правно основание чл. 109 ЗС.

В предходното отменително решение ВКС е дал изрични указания ответникът да уточни защитната си позиция като свърже възраженията си с недвижимия имот по исковата молба, както и да бъде изслушано вещо лице, за да се проследи регулационния статут на имота.

В производството по чл. 218з ГПК (отм.) ответникът е продължил да поддържа възражението, че сградата е негова собственост, защото е построена със средства на кооперацията като същевременно е оспорил придобивното основание на ищеца поддържайки, че имотът е бил държавна собственост поради отчуждителното действие на плана, не е могла да тече придобивна давност и не е придобит на основание договора за продажба /становище в с. з. на 29.01.2007 г. по гр. д № 855/2006 г./

Изслушаната при новото разглеждане на делото техническа експертиза е дала заключение, че в първия кадастрален и регулационен план от 1934 г. имотът е попадал в територия, отредена за "олесяване", а в сега действащия план от 1966 г. в зоната на дворното място е нанесена сграда, обозначена като "МС" - едноетажна, масивна със стопанско предназначение. По графични данни сградата е с площ от 160 кв. м. и е заснета с планоснимачен № 270. Предвиденото по старите планове триъгълно площадче не е осъществено, а там е ситуирана новата сграда с подходна зона пред нея.

Актът за държавна собственост № 62 от 1979 г. според вещото лице се отнася за същата сграда, но не е съобразен действащия към съставянето му план, а тя е описана като попадаща между квартали 9 и 10 в терена, определен за озеленяване по предходен план.

От гласните доказателства е установено, че имотът е владян от К. М. до образуването на ТКЗС, след това в него се е настанила кооперацията, от 1999 г. имотът се ползва от ищеца М. М. През 1082 г. според свидетеля К. е извършен ремонт на покрива, до 1994 - 1995 г. е имало фурна, а след това е преустроена в мандра една част от сградата, която е пристроена.

Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на дворното място - урегулиран поземлен имот III кв. 30 по плана на [населено място], без построената в него сграда, която се ползва от ПК "Божур". По делото според въззивния съд не е установено категорично как е придобила държавата имота, за което единствено доказателство е записването в плана, че имотът е отчужден, без в процеса да е изяснено на какво и от кого. Представеният акт за държавна собственост само удостоверява предоставяне на сградата на ДСП "М.", не е доказано построяването на сградата в имота на ищеца да е законно и въз основа на отстъпено право на строеж. При тези съображения по отношение на собствеността съдът е приел, че исковете по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД са основателни и е оставил в сила решението на Районен съд Сливница № 13 от 31.04.2003 г. по гр. д. № 348/2001 г., с което те са уважени.

Решението е постановено в нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 188 ГПК (отм.) да обсъди основното правоизключващо възражение на ответника, че е придобил собствеността на основание чл. 2, ал. 3 ЗС приета с изменението в Д. В. бр. 64/1996 г. и отменена в Д. В. бр. 101/2004 г. и не е спазил задължителната практика на ВКС - ТР 1/2000 г. на ВКС, ОСГК т. 19. В тази насока не са изложени мотиви, което е съществено нарушение на процесуалните правила и е отменително основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, но тъй като делото се разглежда за втори път от ВКС, няма процесуална възможност да се върне на въззивния съд и този въпрос следва да бъде разрешен от настоящата инстанция.

Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Закона за Общинската собственост /Д. в. бр. 64/1996 г./ има реституционен характер и дава право на кооперациите, които са вложили средства в изграждане на определени обекти, без да им е било предоставено право на собственост или отстъпено право на строеж, да придобият собствеността на постройките, изградени с техни средства. Собствеността се придобива от кооперацията с влизане в сила на закона при условие, че теренът е общинска собственост. Ищецът М. К. М. е придобил собствеността по договор за продажба, сключен с баща му К. М. И., оформен с нот. акт № 86/1999 г., който се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка и е признат за собственик на основание давностно владение през същата година, но само за мястото. При липса на титул за собственост на праводателя на ищеца към 1934 г. и записването на имота на негово име или на друг собственик освен на държавата в разписните листове, актът за държавна собственост на основание чл. 143, ал. 1 ГПК (отм.) задължава съда да приеме, че сградата е съществувала и е била държавна собственост към 1969 г. Влагането на средства за частичното й преустрояване през 1982 г. според показанията на свидетеля И. К. не обосновава извод за приложението на разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Закона за общинската собственост в редакция от Д. в. бр. 44/1996 г., която се отнася само за нови постройки, изградени със средства на кооперативните организации и сдруженията с идеална цел. Представеният протокол за въвеждане в експлоатация на фурна в [населено място] през 1982 г. не съдържа данни, които могат да го свържат с обекта, намиращ се в парцел III, собственост на ищеца. Видно е от приложеното гр. д. № 328/1998 г., че в [населено място] е имало и друга фурна, построена в парцел I -186 и при липса на други индивидуализиращи признаци освен функционалното предназначение на сградата не може да се приеме, че тя е построена през 1982 г. С оглед на изложеното правоизключващото възражение на ответника, че е собственик на постройката на основание чл. 2, ал. 3 ЗОС (отм.) е неоснователно.

В касационната жалба се оспорва материалноправната легитимация на ищеца като се поддържа, че земята е била одържавена, не е ползвана от 1955-1956 г. до 1999 г. и не е могла и да бъде придобита по давност, защото по отношение на държавата давност не тече. Същественото обаче в случая е, че нито ищецът, нито праводателят му имат титул за собственост на сградата, премахването на която се иска. Както в нотариалния акт по обстоятелствена проверка, така и в договора за продажба, сключен с нот. акт № 86/1999 г. сградата изрично е изключена, от което следва, че има статут на суперфициарна собственост. Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може да построи и да притежава сграда върху чужда земя в отклонение от правилото на чл. 92 ЗС, според което собственикът на земята е собственик и на подобренията върху нея. Чрез учредяването на правото на строеж или придобиване на самостоятелна сграда, отделно от земята се извършва юридическото отделяне на собствеността върху земята от собствеността върху постройката. Собственикът на земята е длъжен да зачита правомощията на титуляра на правото на строеж и не може да иска премахването й. В случая като съществуваща от 1969 г. сградата попада в хипотезата на § 16 от Преходните разпоредби на ЗУТ. Отреждане на сградата по плана от 1966 г. за мандра и заснемането й като самостоятелна кадастрална единица означава, че е била допустима по действащия подробен градоустройствен план и представлява търпим строеж. С оглед на изложеното изводът на съда за основателност на иска по чл. 109 ЗС е направен в нарушение на закона и процесуалните правила. Ето защо на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК обжалваното решение следва да се отмени и делото да се реши по същество като искът за премахване на сградата, ползвана като мандра-фурна, построена в парцел III кв. 30 по плана на [населено място], Софийска област се отхвърли като неоснователен.

1. По иска с правно основание чл. 59 ЗЗД.

Законосъобразен е изводът на съда, че не е доказано одържавяване на дворното място извън сградата. Неоснователни са доводите на касатора, че отреждането на имота за олесяване, а по-късно за мандра е породило вещноправно действие на основание чл. 39 ЗПИНМ в редакция до изменението от 1956 г. /Изв. бр. 54/ Както е посочено в заключението на вещото лице мероприятието по уличнорегулационния план не е реализирано и затова е приложима разпоредбата на чл. 74а обн. Изв., бр. 54 от 1956 г., че разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ (отм.) се прилагат и по отношение на улични регулации, влезли в сила до 9.VII.1956 г., ако до същата дата недвижимите имоти не са били заети за съответните мероприятия. В случая мероприятието "олесяване" не е реализирано, не е реализирано и площадното пространство, а актът за държавна собственост е съставен само за сградата. С оглед на изложеното няма основание да се приеме, че мястото е било собственост на държавата, на която не може да се противопостави придобивна давност на основание чл. 86 ЗС. За да се уважи иска по чл. 59 ЗЗД обаче ищецът по правилото на чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.) трябва да докаже, че е лишен от правото да ползва имота. Въззивният съд е приел, че по този факт не се спори, но това становище не се подкрепя от данните по делото. Свидетеля К. Й. при преразпита му в с. з. на 24.09.2007 г. е установил, че след 1998 - 1999 г. К. М. е ползвал мястото, което е било свободно, а Потребителна кооперация "Божур" ползва построената в мястото сграда. Признание на иска по чл. 59 ЗЗД не е направено от ответника, а изявлението на пълномощника на кооперацията пред първата инстанция, че не спори, че ползва имота не е конкретизирано и не съдържа яснота дали се отнася за целия имот или само за сградата. По делото липсват категорични доказателства, че мястото се ползва от кооперацията извън ограниченията по чл. 64 ЗС. Ето защо решението и в тази част е неправилно и следва да се отмени, а искът по чл. 59 ЗЗД също следва да бъде отхвърлен.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение