Определение № 3544 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1709/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Й. Р. срещу решение № 1/02.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 831/2024 г., с което състав на Окръжен съд - Русе като въззивна инстанция е потвърдил решение № 1005/10.07.2024 г., допълнено с решение № 1157/13.08.2024 г., постановени по гр. д. № 4728/2023 г. по описа на Районен съд – Русе. С първоинстанционното решение № 1005/10.07.2024 г. състав на Районен съд – Русе по предявения от И. С. П. против К. Й. Р. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развалил сключения на 27.11.2020 г. между И. С. П., като прехвърлител и К. Й. Р., като приобретател договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, който имот представлява масивна двуетажна жилищна сграда с идентификатор 0.1513.1, с площ 52 кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор 0.1513.2, с площ 9 кв.м., построени в поземлен имот с идентификатор 0.1513 по кадастралния план на [населено място], общ. Русе с административен адрес на имота: [населено място], [улица], площ на поземления имот 670 кв.м. Със същото решение К. Й. Р. е осъдена да заплати на И. С. П. на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване за периода 23.08.2023 г. - 23.06.2024 г. в размер на 200 лева месечно, ведно със законната лихва, като искът е отхвърлен над тази сума до предявения размер от 300 лева месечно. С решение № 1157 от 13.08.2024 г. състав на Районен съд- Русе е допълнил решение № 1005 от 10.07.2024 г. по същото дело, като К. Й. Р. е осъдена да предаде на И. С. П. владението на процесния имот, както и К. Й. Р. е осъдена да заплати на адвокат П. Х. от АК- Русе адвокатски хонорар в размер на 400 лева. В касационната жалба се твърди, че е налице касационното основание на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че обжалваното въззивно решение е необосновано. Излагат се съображения в подкрепа на изложеното. Прави се искане касационният съд да отмени обжалваното въззивно решение и да реши спора по същество, като отхвърли изцяло предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба се сочи, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Ответната страна – И. С. П., чрез процесуалния си представител, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор на касационната жалба, в който се изразява становище за неоснователността й. Прави се искане жалбата да не бъде допусната до касационно обжалване, като се излагат подробни съображения в подкрепа на становището. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице и е процесуално допустима. В хода на касационното производство съдът с определение е заличил като страна в производството И. С. П., поради нейната смърт и на основание чл. 227 ГПК е конституирал наследниците й по закон. С молба вх. № 8142 от 30.04.2025 г. К. Й. Р. е заявила становище, с което прави отказ от иска. Твърди, че като законен наследник на своята майка И. С. П. тя става ищец в производството, поради което се сливат качествата на ищеца и ответник. Сочи, че касационният съд следва да обезсили обжалваното въззивно решение и да прекрати производството, на основание чл. 233 ГПК. С молба вх. № 8678 от 12.05.2025 г. адв. П. Х. като пълномощник на новоконституираните страни в касационното производство /М. Й. Р. и С. Й. М./ и от тяхно име изразява становище, с което същите заявяват, че желаят да продължат процеса. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е бил сезиран с жалба от ответницата в първоинстанционното производство - К. Й. Р.. За да потвърди двете първоинстанционни решения – основно и допълнително, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно, че след 16.08.2023 г. К. Й. Р. не е изпълнявала задълженията си по договора за издръжка и гледане. Посочил е, че твърдението на ответницата, че била в обективна невъзможност да изпълнява задължението си по договора или да го трансформира, тъй като не знаела къде се намира майка й, не отговаряло на фактическото положение, тъй като в отговора на исковата молба самата ответница била признала, че още на 17.08.2023 г. била уведомена от служител на полицията, че майка й е в [населено място] - в дома на сестра й. Въззивният съд е посочил, че задължението по договор за издръжка и гледане е за непрекъснато изпълнение, поради което е направил извод, че К. Й. Р. е следвало незабавно, след като майка й е напуснала дома, да предприеме действия по трансформиране на своето задължение в парично такова, което тя не е сторила. Допълнил е, че вместо да трансформира задължението си, ответницата К. Р. била предприела действия за поставяне на майка си под запрещение, както и да я подложи на принудително лечение, поради което е направил заключение, че тези безспорни обстоятелства потвърждават изводите на първата инстанция, че е налице виновно неизпълнение на задълженията на К. Й. Р.. Приел е, че това неизпълнение обосновава правото на И. С. П. да развали договора. Посочил е, че доводите във въззивната жалба относно установените отношения между страните са ирелевантни, тъй като не променят по никакъв начин установеният релевантен факт на неизпълнението на договора от страна на К. Й. Р. след 16.08.2023 г. Въззивният съд е посочил, че обжалваното решение е правилно и в частта, с която е присъдено обезщетение за лишаване на ищцата от правото на ползване на процесния имот. Обяснил е, че по делото било установено, че след 23.08.2023 г. ключът за процесния имот бил сменен и ищцата била лишена от достъп до него, поради което е направил заключение, че същата има право на обезщетение, за ползването от което е била лишена. Посочил е, че размерът на обезщетението бил определен правилно. Приел е, че решение № 1157/13.08.2024г. на Районен съд- Русе също е правилно. Изложил е становище, че И. С. П., въпреки че е прехвърлила собствеността върху процесния имот, е запазила за себе си право на ползване, поради което К. Й. Р. не е имала право да упражнява фактическа власт върху имота. Допълнил е, че дори и да е имала някакви права, те са отпаднали с развалянето на договора за гледане и издръжка. С оглед приетото, е посочил, че владението върху имота следва да бъде върнато на И. С. П.. С оглед данните по делото, които касационната инстанция следва да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като взе предвид, от една страна, заявеното от касаторката К. Й. Р. искане, че като законен наследник на ищцата прави отказ от иска и моли решението да бъде обезсилено и от друга страна, като взе предвид заявеното от другите законни наследници на починалата ищца, че желаят да продължат процеса, намира че следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение за проверка неговата допустимост. На касатора К. Й. Р., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да й се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 75 лв., като в противен случай касационната й жалба ще бъде върната. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение