Определение № 50004 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2187/2022 г.

Производството е по чл. 282, ал. 5 от ГПК. Постъпила е молба вх.№ 21847 от 25.11.2025г. от „И. А. Б.“ АД, подадена чрез юрк. С. В., за освобождаване на обезпечението, внесено по сметка на ВКС, в размер на сумата 9120лева, за спиране на изпълнението на въззивно решение № 260739/28.02.2022 г., на СГС, постановено по в.гр.д. № 10826/2020г., в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, с която „И. А. Б.“ АД, [населено място],[ЕИК], е осъдено да заплати на С. К. К. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 9120лв., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2019г. Като основание за освобождаване на сумата е посочено, че образуваното пред ВКС, Гражданска колегия, гр. д. № 2187/2022г., е приключило с определение №50810 от 07.11.2022г. за недопускане на касационното обжалване. Препис от молбата е връчен на насрещната страна на 06.03.2026г., като отговор не е подаден в указания от съда едноседмичен срок и към настоящия момент. Молбата е неоснователна. Според разпоредбата на чл.82 ГПК внесените суми за разноски и гаранции в пари и ценности се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани в срок една година от датата, когато са станали изискуеми. Съгласно т. 3 от ТР № 6 от 23.10.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС изискуемостта на едно вземане се свързва с момента на неговото възникване, ако не е уговорено друго - чл. 69, ал. 1 ЗЗД, като в случаите на освобождаване на внесена гаранция за допускане на обезпечение на иск по чл. 389 и следващите ГПК или на спиране на изпълнението на въззивно решение по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК това е влизането в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него прекратено - аргумент от чл. 403, ал. 2 във връзка с ал. 1 ГПК, съответно чл. 282, ал. 5 ГПК. Разяснено е с тълкувателното решение, че с влизането в сила на тези актове отпада интересът и необходимостта от допуснатите обезпечителни мерки, а от тук възниква вземането на лицето, в чиято полза същите са били допуснати, да получи обратно внесените като гаранции суми. Разяснено е също, че в случай на спиране по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК на изпълнението на въззивното решение внесената като гаранция сума е предназначена за удовлетворяване на признатото с решението парично притезание, респ. за обезщетяване на претърпените от забавеното изпълнение вреди, когато касационно обжалване не бъде допуснато или обжалваното въззивно решение бъде оставено в сила. Внесените като парична гаранция суми подлежат на връщане при условията на чл. 403, ал. 1 ГПК, съответно на чл. 282, ал. 4, респ. чл. 282, ал. 5 ГПК. В тези случаи, при подаване на молба за освобождаване на гаранцията другата страна разполага със защитата, която законодателят е предвидил в процедурата по освобождаване на гаранцията - чл. 403, ал. 2 ГПК, съответно - чл. 282, ал. 4 ГПК. Преклузивният едногодишен срок по чл. 82 ГПК тече от момента на постановяване на окончателния съдебен акт както в изрично уредената в чл. 282, ал. 5 ГПК хипотеза /при отхвърляне на предявения иск или прекратяване на производството по делото/, така и в хипотезата, когато касационно обжалване на осъдително въззивно решение за парично вземане не бъде допуснато или същото бъде оставено в сила. Спирането по чл. 282, ал. 2, изр. първо ГПК има за цел да се избегне принудителното изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивно решение докато делото е висящо за разглеждане пред ВКС, когато жалбоподателят смята, че касационната му жалба е основателна. Обезпечението по чл. 282, ал. 2 или ал. 3 ГПК следва да е достатъчно да гарантира удовлетворяването на признатото с решението притезание. От момента на постановяване на окончателния съдебен акт от касационната инстанция спорът относно паричното вземане е разрешен и за внеслата обезпечението страна възниква правото да поиска връщането му в хипотезата на чл. 282, ал. 5 ГПК или в хипотезата, когато касационно обжалване на осъдително въззивно решение не бъде допуснато или същото бъде оставено в сила – при удовлетворяване на насрещната страна. В настоящия случай молбата е подадена след изтичане на преклузивния едногодишен срок по чл.82 ГПК. Този срок е започнал да тече от 07.11.2022г., когато е постановено определението на ВКС №50810 от 07.11.2022г. за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, и е изтекъл на 07.11.2023г. Молбата е подадена повече от две години след изтичане на срока – на 25.11.2025г. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод, че молбата е неоснователна и следва да се остави без уважение. На самостоятелно основание молбата е неоснователна и поради това, че липсват както твърдения, така и доказателства за удовлетворяване вземанията на насрещната страна по влязлото в сила осъдително решение. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на трето гражданско отделение на ВКС