Решение № 3377 от 25.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11282/2025 г.

Образувано е по касационна жалба от Х. Х. М. от гр. Момчилград чрез пълномощника адвокат Я. Сариев против решение № 1956 от 08.10.2025г. на Административен съд – Кърджали, постановено по адм. дело № 313/2025г, с което е отхвърлена жалбата й срещу решение № 2153-08-132/14.04.2025 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) - Кърджали. Поддържат се доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и нарушение на административнопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорват се изводите на съда, че Х. М. не попада в кръга на лицата по §1, ал.1, т.5 от ДР на КСО и е проявила недобросъвестност, поради което се иска отмяна на съдебния акт. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - директор на ТП на НОИ – Кърджали, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита съдебното решение за постановено при съобразяване с материалноправните норми и съдопроизводствените правила Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотовирано заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховен административен съд, състав на шесто отделение като взе предвид касационната жалба и доводите в нея, обжалвания акт, доказателствата по делото и изискванията на закона констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Кърджали е решение № 2153-08-132/14.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на Х. Х. М. против разпореждане № РВ-3-08-01861556/25.02.2025 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали. С разпореждането на Х. Х. М. е вменено задължение да възстанови недобросъвестно получените парично обезщетение поради общо заболяване, парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете за периода от 10.02.2020 г. до 04.04.2023 г. в размер на 23 901.34 лв., от които 17 586.35 лв. главница и 6 314.99 лв. лихва, начислена от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на разпореждането. От фактическа страна е установено, че Х. Х. М. е била регистрирана в Областна дирекция „Земеделие“ – Кърджали по реда на Наредба № 3/1999 г. като земеделски стопанин за периода от 23.01.2020 г. до 11.04.2023 г. като регистрацията й е за естествени ливади с площ 0.0500 ха, променена впоследствие на 0.0539 ха. В качеството на земеделски производител е била регистрирана като самоосигуряващо се лице за периода 23.01.2020 г. - 11.04.2023 г. Извършена е проверка от контролни органи към ТП на НОИ- Кърджали относно осигурителния й стаж и доход за периода от 23.01.2020 г. до 11.04.2023 г., свързани с изплащането на обезщетения от фондовете на ДОО. В рамките на проверката е прието, че касаторката не отговаря на определението за регистриран земеделски стопанин, съгласно §1, ал.1, т.5 от ДР на КСО за периодите 23.01.2020 г. - 30.04.2020 г. и 25.09.2020 г. – 10.04.2023 г. Въз основа на отразеното в Констативен протокол № КВ-5-08-01835830/24.01.2025 г.с са издадени Задължителни предписания № ЗД-1-08-01835859/24.01.2025 г. за заличаване на данните подадени по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, за периодите от 23.01.2020 г. до 30.04.2020 г. и от 25.09.2020 г. до 31.12.2021 г., с код вид осигурен 13, Декларация обр. № 1, както и Задължителни предписания № ЗД-1-08-01835874/24.01.2025 г. за заличаване на данните подадени по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, за периода от 01.01.2022 г. до 10.04.2022 г., с код вид осигурен 13, Декларация обр. № 1. Контролният орган е приел, не е упражнявала дейност като земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, поради което не е осигурено лице по смисъла на КСО. Задължителните предписания са връчени на 29.01.2025 г. лично и доколкото като не са били оспорени по административен или съдебен ред са влезли в законна сила. С оглед предписанията от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали е издадено Разпореждане № РВ-3-08-01861556/25.02.2025 г., с което на основание чл. 114, ал. 1 и 3 от КСО е разпоредено на Х. Х. М. да възстанови недобросъвестно получените парично обезщетение поради общо заболяване, а парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетени за отглеждане на малко дете, за периода от 10.02.2020 г. до 04.04.2023 г., в размер на 23 901.34 лв., от които 17 586.35 лв. главница и 6 314.99 лв. лихва, начислена от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на разпореждането. Разпореждането е обжалвано по административен ред пред ръководителя на ТП на НОИ – Кърджали, който го е потвърдил със свое Решение № 2153-08-132/14.04.2025 г. За да отхвърли жалбата на Х. Х. М. срещу това решение, съставът на Административен съд Кърджали приема ,че оспореното решение представлява законосъобразен административен акт - издаден от компетентен орган, в предписаната за това форма, съдържа мотиви за волеизявлението на органа, правилно е приложен материалния закон и отговаря на целта му. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат повтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК касационната инстанция препраща към тях. В отговор на касационните оплаквания следва да се отбележи, че съдебният акт е постановен в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон. Съгласно чл. 114, ал. 2 КСО добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на лимитативно изброените случаи по т. 1 - т. 3. В кодекса липсва легална дефиниция за понятието "добросъвестност" при получаване на осигурителни плащания. В константната практика на ВАС е възприето, че за добросъвестно получени осигурителни плащания следва да се считат тези, за които осигуреното лице е имало съзнанието и субективното убеждение, че му се дължат. Недобросъвестно е лицето, което е знаело или предполагало, че няма право да получи съответното плащане. С оглед законовата презумпция за добросъвестност е абсолютно необходимо безспорното и категорично установяване на недобросъвестността на лицето от страна на административен орган, носещ доказателствената тежест за това. В случая правилно е прието от първоинстанционния съд, че Х. Х. М. не попада в кръга на лицата по § 1, ал.1, т. 5 от ДР на КСО. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО е дефинирано легално в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5 КСО. Нормата от чл. 10, ал. 1 КСО сочи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. От доказателствата по делото безспорно се установява, че при наличието на надлежна регистрация лицето не е осъществявало реално дейност като земеделски производител и не е произвеждало продукция, предназначена за продажба. Регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Елемент от фактическия му състав е и реалното осъществяване на тази дейност съгласно легалното определение за земеделски стопанин в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, дефиниращо понятието за целите на КСО като "физическо лице, което произвежда растителна и/или животинска продукция с цел продажба". Липсата на упражняване на посочената по-горе трудова дейност от страна на жалбоподателката в качеството й на земеделски производител от момента на регистрирането й като такава, я дисквалифицира като самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО. В тази връзка обосновано първоинстанционния съд е посочил, че това обстоятелство е надлежно установено с влязъл в сила административен акт, с който е разпоредено заличаването на подадените за нея данни по чл.5 ал.4 от КСО. Действително, според действащото законодателство за признаване качеството на едно лице на земеделски производител не се изисква то да продава произвежданата продукция. За признаване на качеството му на осигурено лице обаче е абсолютно задължително да осъществява трудова дейност. Касае се за две различни правоотношения на физическите лица с държавата, поради което законодателят е предвидил различни изисквания към тях, за да се ползват от съответното качество. Както правилно е посочено в обжалваното съдебно решение, по делото не са представени безспорни доказателства, че е произведена животинска и/или растителна продукция в съответен вид стопанство, която е възможно да бъде предлагана на пазара за реализиране на продажба, разглеждана като индиция за реална трудова дейност преди ползване на отпуски за временна неработоспособност поради общо заболяване и поради бременност за раждане и отглеждане на малко дете. Първоинстанционният съд е направил задълбочен анализ на данните за добросъвестност на касаторката и обосновано е приел за проявена недобросъвестността й, изразяваща се в деклариране на неверни данни в подадените документи за изплащане на процесните обезщетения. С оглед на това изплатените й суми от фондовете на ДОО се явяват получени без основание и подлежат на връщане със съответната лихва. По тези съображения Върховният административен съд намира, че за първоинстанционното решение не са налице сочените в касационната жалба пороци, поради което то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски искането му в тази насока е неоснователно. Водим от тези мотиви и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,