Решение № 253 от 18.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 483/2009 г.

Решение № 253 от 18.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 483/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бонка Дечева Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 620/09 от 06.07.2009 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 325/9.12.2008 г., постановено по гр. д. № 557/2007 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение 23.12.2005 г., постановено по гр. д. № 1296/2004 г. на Софийски РС и вместо това е отхвърлен иска за делба, предявен от касаторката С. Й. Т. против П. Й. П. за делба на апартамент № 11 на 3-ти етаж от блок 47 Б, построен в гр. С., ж. к. "С", състоящ се от две стаи и кухня със застроена площ 66,95 кв. м., ведно с мазе № 11 със застроена площ 8,79 кв. м., ведно с 1,032% ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон - чл. 100 от ЗТСУ /отм/, допуснати съществени процесуални нарушения поради обсъждане на възражение, направено без наличие на правен интерес и необоснованост. Ответникът по касация П. Й. П. взема становище да се остави без уважение касационната жалба. Върховен касационен съд, първо гр. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Софийски градски съд, изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима Разгледана по същество, жалбата е основателна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че заповед № РД-41-802/30.05.1986 г., с която на основание чл. 100 от ЗТСУ е определен в обезщетение на наследодателя на страните Й процесния апартамент за отчужден негов имот е нищожна поради това, че не е подписана от председателя на ИК на СТС, а от зам. председателя В. Н. Щом имота не е предоставен в обезщетение, е прието, че той е останал държавна собственост, а след 1996 г. и общинска собственост и ответника не е могъл да го придобие по давност. Така поради липса на съсобственост между страните, въззивния съд е отхвърли иска за делба. Правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК - противоречие в съдебната практика е може ли в производство по делба да се прави възражение за нищожност на административния акт - заповедта по чл. 100 от ЗТСУ /отм/ и има ли интерес ответника от подобно възражение, ако и той черпи права от същата заповед. Въззивният съд е дал положителен отговор на този въпрос, а с решение № 206/9.03.1998 г. по гр. д. № 728/1997 г. на II гр. о. е прието, че в производството по обжалване решение на общото събрание на ЖСК по чл. 39 от ЗЖСК, което е исково по своя характер, съдът не може да обсъжда доводи за нищожност на заповедта по чл. 100 от ЗТСУ, с която някой от член-кооператорите по право е получил в обезщетение апартамент от сградата, която ще построи ЖСК. Настоящия състав намира за правилно второто становище, макар и изразено при по-различна хипотеза. Целта и предмета на гражданското съдопроизводство според чл. 2 от ГПК е защита и съдействие на лични и имуществени права. С предявяването на иск, или на възражение, ищецът, респективно заявилият възражението следва да защити едно свое право, или отричайки право на другата страна, отрича или забавя изпълнението на свое задължение. В конкретния случай ответникът е заявил възражение за нищожност на заповед № РД-41-802/30.05.1986 г., издадена на основание чл. 100 от ЗТСУ /отм./ поради това, че не е подписана от председателя на ИК на СТС, а от зам. председателя В. Н. С тази заповед е определен и предоставен в обезщетение на наследодателя на страните Й техен баща процесния апартамент за отчужден негов имот и тя е основанието за придобиване правото на собственост върху него.. На тази заповед се е позовала и ищцата С. Й. Т. - негова сестра и сънаследник. Ако тази заповед е нищожна, в какъвто смисъл е възражението, то тя не е породила вещно правно действие и за двамата съделители - наследници на Й. П. М., починал на 12.12.1989 г. и на съпругата му И. М. М., починала на 22.02.1994 г. Затова съдът приема, че ответникът няма правен интерес да заяви правоизключващо възражение за нищожност на заповедта по чл. 100 от ЗТСУ /отм/. Като го е разгледал, въззивният съд е нарушил процесуалните правила. По същество мотивите на въззивния съд по този въпрос също са неправилни. Безспорно по делото е установено, че заповед № РД-41-802/30.05.1986г е подписана от зам. председателя на ИК на СНС. Съгласно чл. 100 от ЗТСУ /отм/ в действащата към 1986 г. редакция / ДВ бр. 45/1984 г. компетентен да издаде заповедта по този текст е "органа по чл. 95". Нормата на чл. 95 от ЗТСУ /отм/ в ал. 1 в редакцията и от същото изменение на закона предвижда заповедта за отчуждаване да се издаде от "председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно на градския народен съвет". Тази компетентност обаче не е изключителна. С ал. 2 на чл. 95 /нова ДВ бр. 45/1984 г./ е предвидена възможност Изпълнителният комитет на Столичния народен съвет със съгласие на министъра на строителството и селищното устройство да реши функции на председателя на изпълнителния комитет по отчуждаване на недвижими имоти и обезщетяване на собствениците да се предоставят на негов заместник, както и на председателите на изпълнителните комитети на районните народни съвети. По делото е представено решение на учредителната сесия на Столичен народен съвет, на която е взето решение за разпределение на функциите и на В. Н., като зам. председател на ИК на СНС са предоставени функциите по подготовката на строителството и самото строителство и реконструкцията на сградите в старите части на града, участие в комисията по чл. 265 от ППЗТСУ и др. Законът не изисква упълномощаване за всяка конкретна заповед, или за период от време, а допуска извършването на дейността по отчуждаване и обезщетяване на собствениците, като функции и компетентност да се предоставят на зам. председател на ИК на СНС. Следователно председателят на ИК на СТС не е имал изключителна компетентност да издава заповедите за отчуждаване и обезщетяване на собствениците, а нормативно е предвидена възможност за делегиране на тези правомощия на зам. председателя на СНС и на председателите на районите. Компетентността за издаване на заповед по чл. 100 от ЗТСУ е била делегирана, като правомощие, съставляващо част от функциите по подготовка и извършване на строителството в стара София. Изводът на въззивният съд за липса на компетентност на административния орган, издал заповед № РД-41-802/30.05.1986г и за нищожност на тази заповед е формиран в противоречие с материалния закон - цитираните разпоредби на ЗТСУ /отм/ и е необоснован, защото не са обсъдени представените доказателства за разпределение и предоставяне на функции. По изложените съображения, въззивното решение, като противоречащо на материалния закон, постановено при допуснати съществени процесуални правила и необосновано, следва да се отмени. Тъй като не се налага събиране на нови доказателства, въззивната инстанция следва да се произнесе по същество, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК. Процесният апартамент е останал в наследство от двамата наследодатели на страните и е наследен от тях при равни права. Евентуалното възражение за придобивна давност, заявено от ответника е неоснователно, тъй като не са налице нито един от елементите на владението. Не се установява десет години след смъртта на наследодателката И, починала на 22.02.1994 г. ответникът да е установил фактическа власт върху апартамента и да е демонстрирал намерение за своене. До смъртта си И. М. е живяла в имота, а от този момент до предявяване на иска - 21.01.2004 г. дори да се приеме, че ответникът го е заключил и не е допускал сестра си, не е изтекъл изискуемият се от закона десет годишен срок за придобиване по давност. Не е демонстрирано и намерение за своене, защото имота е деклариран на името на двамата, имали са намерение да го продават общо, но в последствие ответника се е отказал от това. Така възражението за придобивна давност е неоснователно. Апартамента е останал съсобствен между двамата съделители при равни права, поради което иска за делба като основателен и доказан, следва да се уважи. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение