Определение № 9795 от 08.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8737/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 217, ал. 4 от Закона за обществените поръчки /ЗОП/. Образувано е по частна жалба, подадена от Национален исторически музей, представляван от директора Б.Петрунова чрез процесуалния й представител адв. К.Бачева, против определение № 776 от 06.08.2026г. постановено по преписка №КЗК/584/25.06.2026г. на Комисията за защита на конкуренцията /КЗК, Комисията/. Релевирани са подробни доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното определение, по които се претендира отмяната му и изменението му, като на Национален исторически музей да бъдат присъдени разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски за заплатено адвокатско възнаграждение на ответната страна. Представя допълнение към частната жалба. Ответната страна – „КЕА Клийн“ ЕООД представлявано от управителя И. Х., чрез процесуалния си представител адв. П. Първанов, в писмен отговор изразява подробно становище за неоснователност на частната жалба, поради което прави искане обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като съобрази данните по делото и оплакванията на частния жалбоподател, приема, че частната жалба като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок е допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения: Производството по преписка № КЗК-584/25.06.2026 г. е образувано по жалбата на „КЕА Клийн“ ЕООД срещу решение № F860595/28.05.2026 г. на директора на Национален исторически музей за откриване на процедура по вид „публично състезание“ за възлагане на обществена поръчка с предмет: „Избор на изпълнител за почистване на сградата на Национален исторически музей и Филиал Боянска църква, гр. София“, публикувано с уникален номер в ЦАИС ЕОП: 03618-2026-0001. С определение №698 от 16.07.2026г., постановено по преписка № КЗК-584/2026г. на основание чл. 213, ал.1, т.1 от ЗОП и чл. 217, ал. 1 от ЗОП, във връзка с чл. 143, ал.2 от АПК КЗК е оставила без разглеждане жалбата на дружеството срещу решение № F860595/28.05.2026 г. на директора на Национален исторически музей. С т. 2 е прекратила производството по преписка №КЗК-584/25.06.2026г. С т.3 е възложила на Национален исторически музей да заплати на „КЕА Клийн“ ЕООД направените в производството разноски в общ размер на 1 984.60 евро, от които адвокатско възнаграждение в размер на 1 550 евро и 434.60 евро, представляваща държавна такса. С т. 4 е оставено без уважение искането на Национален исторически музей за възлагане на направените по производството разноски. По така постановеното определение е постъпила молба № към КЗК – 584/23.07.2026г. от Национален исторически музей с искане да се измени определение № 698/ 16.07.2026г., постановено по преписка № КЗК – 584-2026г., в частта му разноските. С определение №776 от 06.08.2026г. постановено по преписка № КЗК-584/25.06.2026г., КЗК е оставила без уважение искането за изменение в частта за разноските. За да достигне до този резултат КЗК е приела, че възложителят неправилно е възпроизвел съдържанието на жалбата депозирана от дружеството и прави изводи, който не съответстват на действителното изложение в жалбата, въз основа на което са приети за неоснователни твърдението му, че жалбоподателя злоупотребява с правото си на обжалване независимо, тъй като е знаел, че процедурата за възлагане на обществена поръчка е била прекратена. КЗК е отчела обстоятелството, че към момента на депозиране на жалбата, решението за откриване на процедурата е действащ административен акт, подлежащ на обжалване. Последващото издаване и публикуване на решение №D56251808 от 19.06.2026г. за прекратяване на процедурата представлява настъпило след подаване на жалбата обстоятелство, което е довело до отпадане на предмета на оспорване на образуваното производство в КЗК, от което не се обосновава извода, че дружеството е упражнило недобросъвестно правото си на жалба. КЗК е приела за неоснователно възражението на възложителя, че поради техническа грешка в ЦАИС ЕОП решението за прекратяване е публикуванто на 19.06.2026г., тъй като решението за прекратяване на процедурата е мотивирано с разпоредбите на чл. 110, ал.1, т. 5 и т. 9 и в същото не се съдържат изложение в искането доводи. КЗК е приела, че преценката относно отговорността за разноски е от значение не единствено обстоятелството, че производството пред КЗК е било образувано след публикуване на решението за прекратяване, а моментът към който е упражнено правото на жалба и причините довели до прекратяване на процедурата. КЗК е приела, че от доказателствата по преписката не може да се установи, че възложителят е направил опит да отстрани допуснати техническа грешка, като предприеме конкретни действия във връзка с правното действие на решението за откриване на процедурата от ЦАИС ЕОП. За неоснователен е приет довода, че дружеството не е претърпяло вреди и не е реализирал разходи за подготовка за участие в процедурата, доколкото присъждането на разноски в административното производство не представлява обезщетение за претърпени вреди, а е процесуална последица от изхода на производството. Обжалваното определение е правилно. Съставът споделя мотивите на КЗК, обосновали правните й изводи за неоснователност на подаденото от частния жалбоподател искане за изменение в частта му за разноските на определение № 698 от 16.07.2026г., постановено от Комисията. С частната жалба се преповтарят мотивите на Национален исторически музей, релевирани пред Комисията за защита на конкуренцията в молбата по чл. 217, ал. 2 от ЗОП. Според чл. 217, ал. 1 ЗОП Комисията се произнася по отговорността за разноските в съответствие с уреденото в тази глава и при условията на чл. 143, ал. 2 АПК, съгласно която разпоредба подателят на жалбата има право на разноски и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. В конкретното производство жалбата на "Кеа Клийн" ЕООД е оставена без разглеждане поради процесуална недопустимост на производството пред КЗК, обусловена от прекратяване на процедурата по възлагане на обществената поръчка с решение на възложителя на основание чл. 110, ал. 1, т. 5 и т. 9 от ЗОП. Настоящият съдебен състав намира, че след като с поведението си възложителят е станал причина за извършване на разноски от страна на дружеството – жалбоподател по повод образуването на производство пред Комисията за защита на конкуренцията, той следва да понесе същите. В практиката си Върховен административен съд нееднократно е застъпвал позицията, че решението за прекратяване на процедурата за възлагане на обществената поръчка, постановено в хода на образуваното пред компетентния орган производство, по правната си същност, характер и последици представлява оттегляне на оспорения административен акт, тъй като има правопогасяващ ефект за участниците в процедурата. Правилно е прието, че акта за прекратяване на процедурата е издаден след депозиране на жалбата, следователно към момента на подаване на жалбата за дружеството е било налице правен интерес от оспорването, но поради обстоятелството по прекратяване на обществената поръчка правния интерес е отпаднал. За да бъде подадена жалбата дружеството е ползвало помощта на адвокат, на основание сключен между страните договор за правна помощ и съдействие. Лишаването на жалбоподателя от правото да компенсира сторените във връзка с оспорване на акт на възложителя разноски поради прекратяване на процедурата преди приключване на процедурата по обжалване пред специализирания контролен орган, би означавало, че участвалите в процедурата по ЗОП кандидати за изпълнители, ще поемат изцяло финансовата тежест от чуждо /на възложителя/ неправомерно поведение, което е недопустимо. Твърденията на частния жалбоподател, отнасящи се до технически проблем с платформата на ЦАИС ЕОП, довел до забавяне при публикуване на решението за прекратяване, следва да се приемат за неоснователни, тъй като в подкрепа на същите не са представени доказателства от АОП според които да е видно, че са били налични технически затруднения с използването на платформата ЦАИС ЕОП за сочения период. По тези съображения, оспореното пред съда определение следва да се остави в сила като правилно и обосновано, постановено при липса на допуснати съществени нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,