Определение № 3411 от 22.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4526/2025 г.

Постъпила е молба от адв. В. В. М. в качеството му на процесуален представител на М. С. И., ответник по подадената от Агенция „Пътна инфраструктура“ касационна жалба срещу въззивното решение №1347 от 19.12.2024г., постановено от САС по в.гр.д.№1696/2024г., с искане да бъде допълнено постановеното по настоящето дело определение №1439/23.03.2024г. в частта му за разноските. Поддържа, че присъждането на разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата е своевременно направено в подадения отговор на касационната жалба и е представен списък за разноските по чл. 80 ГПК, но разноски с постановеното по делото определение не са били присъдени. В писмен отговор в срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответникът по молбата Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт М. М., изразява становище, че искането е неоснователно. Навежда довод, че в представения договор за безплатна правна помощ не е определен конкретен размер на адвокатското възнаграждение, като поддържа, че следва да бъде съобразено, че по делото не е провеждано открито съдебно заседание и процесуалната дейност е изчерпана единствено с изготвяне на отговор на касационната жалба, както и довод за прекомерност. За да се произнесе по молбата съдът взе предвид следното: Молбата е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и от процесуално легитимирано лице. Разгледана по същество молбата е основателна. С определение №1439 от 23.03.2026г., постановено по настоящето дело, не е допуснато до касационно обжалване решение №1347 от 19.12.2024г. по в.гр.д.№1696/2024г. на Софийски апелативен съд по подадените от И. С. И. и Агенция „Пътна инфраструктура“ касационни жалби. Агенция „Пътна инфраструктура“ е обжалвала въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, агенцията е осъдена да заплати на И. С. И. и М. С. И., в качеството им на наследници на починалия в хода на производството първоначален ищец С. И. В., на основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. С. И. (син на първоначалния ищец), загинал на 23.08.2019г. при инцидент, в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 23.08.2019г. до окончателното изплащане. В отговора на М. С. И. срещу подадената от Агенция „Пътна инфраструктура“ касационна жалба е направено искане за присъждане в полза на адв. В. М. М. на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, но с постановеното на 23.03.2026г. определение такова не е присъдено. Към отговора на касационната жалба е приложен договор за правна защита и съдействие от 18.10.2025г., съгласно който адв. В. М. М. ще осъществява безплатно процесуално представителство на малолетния М. С. И. предвид обстоятелството, че майката на представлявания И. В. И. е материално затруднено лице. Представен е и списък на разноските по чл. 80 ГПК, съдържащ изявление в същия смисъл. При тези данни настоящият състав на I г.о. на ВКС приема, че са налице предпоставките на чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на постановеното на 23.03.2026г. определение по настоящето дело – договорът за правна защита и съдействие и списъкът на разноските по чл. 80 ГПК са представени своевременно, но това обстоятелство не е било съобразено при постановяване на определението. Неоснователно е възражението на Агенция „Пътна инфраструктура“, че в полза на адв. М. не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение, тъй като размерът на същото не е посочен в договора за правна защита и съдействие. В чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, в редакцията на нормата след изменението й с ДВ, бр. 17 от 2026 г., която е приложима в случая, е предвидено, че ако в съответното производство насрещната страна носи отговорност за разноски, адвокатът, който е оказал безплатно правно съдействие и защита, има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. В този смисъл посочването на конкретна сума в договора за правна защита и съдействие не е въведено като задължителна предпоставка за присъждане на адвокатското възнаграждение. Същото се определя от съда при съобразяване на критериите по чл. 36, ал. 3 от същия закон, а именно фактическата и правна сложност на случая, засегнатия правен интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването й, както и квалификацията, описа и специализацията и опита на адвоката. Наред с това следва да се отбележи, че доколкото размерът на дължимото адвокатско възнаграждение се определя от съда, то доводите за прекомерност са неотносими. В настоящия случай при определяне на размера на дължимото на адв. М. възнаграждение следва да бъде съобразена значителната фактическа и правна сложност на спора предвид поставените от касатора правни въпроси в изложението към касационната жалба, относими към всеки един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, които адв. М. като процесуален представител на малолетния М. С. И. е обсъдил в подадения отговор, засегнатият правен интерес, чийто размер възлиза на 10 255.83 евро (20 000 лв.), както и обстоятелството, че адвокатско възнаграждение се претендира само за извършените действия по изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба. Като взе предвид тези обстоятелства, настоящият състав приема, че дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да бъде присъдено в полза на адв. М., възлиза на 900 евро. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение