Определение № 486 от 13.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 703/2026 г.

и в присъствието на прокурора ............................................................................................ разгледа докладваното от съдия Панева ч.н.д. № 703 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред Върховния касационен съд е образувано на основание чл. 43, т. 3 от НПК, след като с определение от 27.07.2026 г. административният ръководител на Районен съд - гр. Видин е констатирал, че поради отвод на всички съдии не е възможно да се сформира състав, който да разгледа образуваното НЧХД № 781/2026 г. Същото е изпратено на ВКС за определяне на друг, еднакъв по степен съд, на който да бъде възложено разглеждането и решаването му. Настоящият състав, като обсъди данните по делото, установи следното: Производството по НЧХД № 781/2026 г. е образувано пред Видинския районен съд по тъжба на М. И. С. против И. Д. И. с обвинение по чл. 146 и чл. 147 НК и след като в рамките на упражнен инстанционен контрол постановена по делото присъда, а след това и определение за прекратяване на съдебното производство са били отменени и делото е било двукратно връщано от въззивния съд за първоинстанционно разглеждане. Всички съдии от състава на посочения съд, на които последователно това дело е било възложено, са се отвели от участие в производството с аргумент, че при предходно разглеждане на тъжбата, тъжителят е поискал отвод на всички съдии от състава на Видинския районен съд поради съмнения в тяхната безпристрастност. Макар постановените от отделните съдии отводи да не подлежат на контрол, включително и в рамките на процедурата по чл. 43, т. 3 НПК, ползваният при постановяването им подход на интерпретация на правилата относно прилагането на института на отвода изисква за пореден път ВКС да отбележи следното: Законът изразява общовалиден държавен правосъден интерес, който е вложен не само в задачите и целите на НК и НПК, но така също и в отделните институти на наказателното законодателство. Институтът на отвода не прави изключение. Отношението към него не трябва да бъде механичен процес, свързан с непременно даване на безкритичен положителен отговор на заявените очаквания на страните или на някоя от тях съдиите от съответния съд да не разглеждат делото им. Организирайки дейността си, съответно, давайки отговор на подобни, заявени пред него очаквания, когато такива действително са направени, а не се предполагат, съдът е длъжен да организира дейността си съобразно със законовите изисквания, като държи сметка, че наказателно-процесуалната дейност е с нормативен характер, който е довел до лимитативно регламентиране, както на собствената му компетентност и на правомощията му, така и на правата и задълженията на участващите в едно или в друго качество в наказателния процес граждани. Независимият, автономен статус на съда е изграден с оглед на процесуалната негова роля в наказателния процес, спецификите на който, свързани със засягане и ограничаване на основни права, изискват фактическото установяване и правната оценка да бъдат извършвани в условията на процесуална самостоятелност, независимост и безпристрастност. Затова свободното формиране на позицията на съда по въпросите, от съществено значение за делото, не може да е поставена под въпрос. За да се приеме, че това не е така и че по отношение на членовете на съдебния състав може да се очаква, че няма да действат с нужната безпристрастност, трябва да съществуват конкретни, обективни и сериозни основания, а не произволни твърдения или субективни усещания у участващи в процеса лица. Само тогава съдът не само може, но е задължен да постанови отвод от разглеждането на конкретното дело. Във всички случаи, за да се поиска и д се постанови отвод, трябва да бъдат посочени конкретни и реално съществуващи основания член на съдебния състав да се счита несвободен от влиянието на странични за делото фактори, лишаващи го от възможност обективно да прецени обвинението през призмата единствено и само на събраните доказателства и закона. И ако страната е затруднена да прецени всичко това като специфики във връзка с основанията за отвод, то съдията трябва рационално, обективно и точно да извърши нужната професионална преценка на аргументацията, с която му е поискан отвод, за да не се стига до ситуации като възникналата понастоящем. Отделно от това, законът предвижда съдът да разглежда и уважава само отводи, които се отнасят до негови членове, а не до други съдии, макар и числящи се към същия съд или адресирани анблок към всички съдии от състава на конкретния съд. Както отделният съдебен състав не може да отведе останалите съдии от състава на съответгния съд от разглеждането на делото, така той не може да се произнесе по основание за отвод, което не е адресирано конкретно към неговите членове с посочени конкретни аргументи, свързани с тях. Няма текст в НПК, който дава право за такъв подход и практикуването му е порочно. То девалвира огромното значение, което имат правилата относно подсъдността за правилното функциониране на правосъдието, като обезличава тежестта на тези правила, представляващи един от фундаментите в изграждането на НПК и регулатор в разпределението на делата по места. Невъзможността за контрол върху съдебните отводи и създалата се в случая поради постановяването им ситуация на невъзможност районният съд в гр. Видин да сформира състав за разглеждането на делото налагат необходимост от уважаване на искането за промяна на местната подсъдност. Делото следва да бъде възложено на друг, равен по степен съд, в териториална близост до местно компетентния по правилата на подсъдността РС-Варна, за да се минимизират затрудненията във връзка с организацията на провеждането на съдебните заседания, както и във връзка с администрирането му, както и неудобствата на ангажираните с участие в него лица. Поради изложеното и на осн. чл. 43, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение