Определение № 4400 от 01.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2879/2024 г.

Производство по чл. 248 от ГПК. С молба с вх. № 14191/29.07.2025 г. жалбоподателките-ищци А. Н. Н. и М. П. Н., чрез процесуалния си пълномощник адв. А. Д. молят съда да измени постановеното по делото решение № 437/10.07.2025 г. в частта му за разноските, като намали с 3/4 присъдените в полза на ответницата разноски за адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции и като ги съобрази с Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, а също и да присъди разноски в полза на молителките-ищци. Последните обосновават тези свои искания, като сочат, че ВКС е допуснал касационното обжалване на въззивното решение с оглед проверка неговата процесуална допустимост, на основание подадената от тях касационна жалба; че в откритото съдебно заседание чрез процесуалния си пълномощник те са изразили становище за недопустимост на въззивното и първоинстанционното решение, поради произнасяне свръхпетитум; че с решението си ВКС е обезсилил частично въззивното и първоинстанционното решение относно 1/2 част от два от процесните имоти и изцяло по отношение на третия процесен имот, каквото било и тяхното становище; както и че съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, разноските за адвокатско възнаграждение са съразмерни на уважената, съответно – на отхвърлената част от иска. Поддържат и че при този изход на делото, на тях също се дължали разноски, както и че по така изложените съображения, присъдените в полза на ответницата разноски били прекомерни. Насрещната страна – ответницата В. Т. Й., в отговора си с вх. № 17303/24.09.2025 г., чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. Ш. излага подробни съображения за неоснователност на молбата. Молбата е процесуално допустима – подадена е в рамките на едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 от ГПК и от процесуално легитимирана за това страна; молителките своевременно са представили и списък на разноските, с което е спазено и формалното изискване на чл. 80 от ГПК. Разгледана по същество, молбата е неоснователна по следните съображения: С касационното решение № 437/10.07.2025 г. настоящият състав на ВКС е обезсилил въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение по делото – в частта, с която е разгледан и отхвърлен иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД на молителките-ищци (като наследници на починалия в хода на производството първоначален ищец) срещу ответницата за установяване недействителност на процесния алеаторен договор от 06.04.2015 г. в частта относно процесния земеделски имот и относно 1/2 част от прехвърлените с договора 6921.1/15455 идеални части от двата процесни застроени имота; и е оставил в сила въззивното решение – в останалата част, с която е отхвърлен предявеният по делото иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД за установяване недействителност на процесния алеаторен договор от 06.04.2015 г. в частта относно останалата 1/2 част от прехвърлените с него 6921.1/15455 идеални части от двата процесни застроени имота. В мотивите към касационното решение е прието, че в обезсилените им части въззивното и първоинстанционното решение са процесуално недопустими, като постановени свръхпетитум, а по отношение на оставената в сила част от въззивното решение е прието, че то е правилно – в тази негова процесуално допустима част. Също с касационното решение, молителките-ищци са осъдени да заплатят на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство, в размер на 1 560 лв., като в мотивите е намерено за неоснователно възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК на ищците за намаляване поради прекомерност на тези разноски, по подробно изложени съображения, че те съответстват на действителната фактическа и правна сложност на касационното производство и на обема на процесуалните действия по защитата на ответницата в него. Както сочат и самите молителки, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните има право да й бъдат заплатени направените от нея разноски по делото, включително за заплатеното адвокатско възнаграждение, съобразно крайния изход на материалноправния спор, а именно: ищецът – съразмерно с уважената част от иска (исковете) му, а ответникът – съразмерно с отхвърлената част от иска (исковете) срещу него, като това правило е приложимо и за трите съдебни инстанции в производството. В случая предявеният от наследодателя на молителките-ищци и поддържан от тях (след настъпилото процесуално правоприемство) иск по чл. 40 от ЗЗД за установяване недействителност на процесния алеаторен договор от 06.04.2015 г. в частта относно 1/2 част от прехвърлените с договора 6921.1/15455 идеални части от двата процесни застроени имота, е изцяло отхвърлен, поради което молителките-ищци нямат право на никакви разноски по делото, а следва да заплатят всички направени от ответницата разноски, включително за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение пред трите съдебни инстанции. Доводите на молителките, свързани с обезсилването на постановените свръхпетитум и процесуално недопустими части от въззивното и първоинстанционното решение, са неоснователни. С касационната си жалба молителките-ищци не са навели оплаквания за недопустимост, а единствено такива за неправилност на въззивното решение, като с постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 981/28.02.2025 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационното обжалване служебно – на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването именно на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение. Това обаче, както и становището на молителките в откритото съдебно заседание, че въззивното и първоинстанционното решение са частично недопустими поради произнасяне свръхпетитум, нямат отношение към присъждането на разноските по делото, тъй като съгласно цитираните по-горе разпоредби на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, от значение за разноските е единствено изходът на материалноправния спор, с който съдът е сезиран по делото, в случая – отхвърлянето изцяло на предявения иск по чл. 40 от ЗЗД. Наведените с молбата доводи на ищците нямат отношение и към възражението им по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на направените от ответницата разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, което възражение е разгледано още с касационното решение, респ. – тези доводи по никакъв начин не променят изложените там съображения и извод на съда, че разноските съответстват на действителната фактическа и правна сложност на касационното производство и на обема на процесуалните действия по защитата на ответницата в него. Неоснователно молителките-ищци се позовават и на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, тъй като съгласно отговора по преюдициално запитване, даден с решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз, при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от размерите, определени съобразно тази наредба, респ. – от ограничението по чл. 78, ал. 5 – in fine от ГПК, с което – чрез посочения там чл. 36 от ЗАдв – се препраща към наредбата. В заключение, молбата за изменение на постановеното по делото решение № 437/10.07.2025 г. в частта му за разноските, следва да се остави без уважение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение