Определение № 252 от 09.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3925/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез адв.С. И., срещу решение №112 от 14.06.2016г., постановено по в.гр.д.№210/2016г. по описа на Апелативен съд-П., с което е потвърдено решение №4 от 13.01.2016г. по гр.д.№244/2015г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е отхвърлен предявеният от дружеството против [община] иск с правно основание чл.49, във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 26 000 лв., като частичен иск от сумата 107 523 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в невъзможността да се удовлетвори от запорираните суми поради несъбирането им по изп.дело №645/2012г. по описа на ЧСИ Г. Д.. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на производствените правила и необоснованост. Касационната жалба е оспорена с отговор, подаден от [община], чрез адв.Д. С., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с изпълнителен лист от 22.06.2012г., издаден по в.т.д.№227/2012г. на Апелативен съд-В., [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 80 937.30 лв./без вкл.ДДС/, от които 57 304.80 лв. заплатена цена за неизвършени СМР от 17.03.2008г. и 23 632.50 лв. разходи за поправка на изпълнени в отклонение от проекта СМР, ведно със законната лихва върху главниците, счетано от 06.12.2010г. до окончателното изплащане на сумите, като по него е образувано изпълнително дело №20127810400645 по описа на ЧСИ Г. Д., с рег.№781 и р-н на д-вие СГС. Със запорно съобщение, получено от третото задължено лице [община], последното е уведомено, че е образувано посоченото изпълнително дело срещу [фирма], както и че е наложен запор върху вземанията на длъжника от [община], произтичащи от два консултантски договора от 21.04.2009г., забранено му е да изплаща запорираните суми на длъжника и му е наредено да преведе сумите по посочена банкова сметка на ЧСИ. С писмо изх.№022-01-126/28.08.2012г. [община] е отговорила на съдебния изпълнител, че оспорва задълженията си към [фирма], а към момента на получаване на запорното съобщение няма претенции от други лица по същото вземане и няма наложен запор по други изпълнителни листове върху това вземане. С ново писмо, получено от [община] на 10.09.2012г., съдебният изпълнител е уведомил ответника, че наложеният на 24.08.2012г. запор касае всички вземания на длъжника [фирма] към [община] по решение от 05.06.2012г. по гр.д.№170/2011г. и решение от 04.06.2012г. по гр.д.№169/2011г., и двете по описа на ОС-Пазарджик, с които общината е била осъдена да заплати суми на [фирма], като запорът трябва да бъде наложен незабавно и да се пристъпи към изпълнението му. Изпратено е и трето писмо с идентично съдържание, получено от [община] на 21.02.2013г. С решение от 05.06.2012г. по гр.д.№170/2011г. и решение от 04.06.2012г. по гр.д.№169/2011г., и двете по описа на ОС-Пазарджик, [община] е била осъдена да заплати на [фирма] и [фирма], [населено място] в качеството им на съдружници в гражданско дружество „Места консулт инженеринг“, създадено с договор от 16.02.2009г., съответно 220 800лв. възнаграждение за изпълнени дейности като част от възложената работа по договор от 21.04.2009г. и 76 800лв. по договор от №118/21.04.2009г. за инвестиционно консултиране и изготвяне на идейни и технически проекти, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им изплащане, като по тях са издадени изпълнителни листове от 09.10.2012г. и от 21.08.2012г. и са образувани изпълнителни дела №20127780400339 и №20127780400338, и двете по описа на ЧСИ В. И., с рег.№778 и р-н на д-вие СГС. На 05.03.2013г. двете изпълнителни дела са били прекратени поради пълното погасяване на задълженията. От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбите на чл.450 и чл.507 ГПК съдебният изпълнител изпраща запорно съобщние на третото задължено лице, в което описва точно вземането, върху което се насочва изпълнението, и му забранява да предава дължимата сума на длъжника, като запорът се смята за наложен от деня, в който на третото задължено лице е връчено запорното съобщение. След получаване на това съобщение за третото задължено лице възниква задължение в тридневен срок да съобщи на съдебния изпълнител признава ли за основателно вземането и готово ли е да го плати, има ли претенции от други лица върху същото вземане и наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции, като в случай, че третото лице не оспорва своето задължение, то внася дължимата от него сума по сметката на съдебния изпълнител /чл.508 ГПК/. В случая, доколкото запорното съобщение, изпратено от ЧСИ Д. е връчено редовно на третото задължено лице [община] и в него точно е описано вземането, върху което се насочва изпълнението, следва да се приеме, че запорът е бил наложен на 24.08.2012г. Доколкото задължението на [община] към [фирма] е било установено с влязло в сила решение, което тя е била длъжна да изпълни, същата не е имала правно основание да оспори задълженията си, а е трябвало да внесе дължимата от нея сума /в случая ½ от задължението си по отношение на двете търговски дружества като съдружници в гражданското/ по сметката на съдебния изпълнител. Следователно, действието на лицето, на което отговорният по чл.49 ЗЗД е възложил работата, е било противоправно и виновно и то е било свързано с изпълнението на работата възложена от ответника. По отношение на вредата, причинена на ищеца и пряката причинна връзка между нея и поведението на длъжностното лице от ответната община, въззивният съд е приел, че макар лицето, на което [община] е възложила работата, да е действало противоправно и виновно, от това не са били нанесени неимуществени вреди на ищеца, тъй като вземането му, което не се ползва с право на предпочтително удовлетворяване, не е можело да бъде изпълнено преди това на Държавата, т.е. дори да е била преведена запорираната сума тя би стигнала само за удовлетворяване на Държавата и нямало да се отрази на правното положение на ищеца, като в този случай единствено държавата би могла да има претенции спрямо общината за нанесените й имуществени вреди. Следователно, доколкото липсват два от елементите на фактическия състав на правото по чл.49 ЗЗД-нанесени на ищеца имуществени вреди и пряка причинна връзка между тях и поведението на ответника, предявеният иск се явява неоснователен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1.Следва ли което и да било трето задължено лице да прави изводи за задължението на длъжника към държавата и само да определя на кой да превежда суми, след като не съществува такава възможност в закона; 2.Всяко трето задължено лице може ли да прави извод за това дали длъжника дължи на държавата или на друг привилегирован взискател и ако е така, няма ли да попадне в хипотезата на неизплащане на никакви суми, още повече след като третото задължено лице има данни за държавни вземания и доколкото законът дава право да се разпорежда със запорираната сума, което единствено право принадлежи на съдебния изпълнител; 3.Кой има право да се разпорежда със запорираните суми по запора и може ли да се стигне до споразумение с държавата в лицето на НАП по отношение на разпределението на получената сума. Според него по тези въпроси е налице противоречива практика, като също така са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Видно от изложеното в решаващите мотиви на съда, така формулираните от жалбоподателя въпроси в изложението към касационната жалба са неотносими, тъй като същите не са от значение за изхода на делото и не са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение. По същество поставените от касаора въпроси изразяват доводите му за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни правни изводи от въззивния съд. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Както е разяснено в ТР № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на разноски в настоящата инстанция, но не е представил надлежни доказателства, че те действително са направени. Поради това, съгласно задължителните указания, дадени с т.1 от ТР № 6/2013 г., ОСГТК на ВКС, искането за присъждане на разноски следва да бъде оставено без уважение. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,