Определение № 1122 от 03.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 540/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на И. П. К., чрез адв. Б. Борисов, против Определение №1756 от 09.12.2025 г. по адм. дело № 368/2025 г. по описа на Административен съд - Шумен/АС - Шумен/. Според частния жалбоподател съдът неправилно е приел, че обжалваният отказ не представлява индивидуален административен акт. Моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Не претендира разноски. Ответникът - Министърът на правосъдието не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение съдът е отменил хода по същество, на основание чл.159, т.1 от АПК е оставил без разглеждане жалбата на И. П. К. против отказ на Министъра на правосъдието, обективиран в писмо изх. № 94-И-235/2 от 07.07.2025 г. и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат съдът е приел, че със Заповед № ЧР-06-13/07.03.2025 г., считано от 26.03.2025 г. е прекратено служебното правоотношение на И. П. К. на основание чл. 226, ал. 1, т. 1 от Закона за министерство на вътрешните работи/ЗМВР/ – при навършване на пределна възраст за служба в МВР – [възраст], като със същата заповед са определени и обезщетенията по реда на чл. 234, във вр. с чл. 239 от ЗМВР. Към датата на издаване на заповедта от 07.03.2025 г. и към датата на прекратяване на служебното правоотношение основното месечно възнаграждение на държавния служител за заеманата от него длъжност директор на Регионална дирекция „Охрана - Варна“ е било в размер на 3027 лв. Предвид този размер на основното месечно възнаграждение на оспорващия са били изплатени съответните обезщетения за прослужено време и за неизползван отпуск. Със Заповед № ЧР-06-30/15.05.2025 г. Министърът на правосъдието е утвърдил Таблица №1 за основните месечни възнаграждения на държавните служители в Главна дирекция „Охрана“, считано от 01.01.2025 г. в пункт III.2, т.1 от Таблица № 1 е определено възнаграждение за заеманата длъжност в размер на 4436 лева, в сила от 01.01.2025 г., когато оспорващият все още е изпълнявал служебните си задължения. С оглед на това сочи, че за него е възникнала възможността да претендира обезщетение в по-голям размер по отношение на това за прослужено време, както и за неизползван отпуск. Поради това с пункт първи от депозираната жалба е отправил искане до съда за отмяна на процесния отказ като незаконосъобразен. С пункт втори е отправено искане за осъждане на Министерство на правосъдието да изплати на И. П. К. на основание чл. 177, ал. 1 от ЗМВР сума от 5100 лева, представляваща увеличение на основното месечно възнаграждение от 3027 лв. считано от 01.01.2025 г. до 25.03.2025 г., на основание чл. 234, ал. 1 от ЗМВР сумата 11700 лева, представляваща увеличен размер на обезщетението за прослужено време и на основание чл. 234, ал. 8 и ал. 9 от ЗМВР, сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за неизползван отпуск. В пункт трети е отправено искане за отмяна на постановения отказ и за връщане на преписката за ново произнасяне от Министъра на правосъдието. В съдебно заседание от 09.10.2025 г. процесуалният представител на жалбоподателя е заявил, че не поддържа жалбата в пункт втори, като моли съдът да задължи административния орган да се произнесе в срок по депозираното заявление. Съдът е приел, че е компетентен да разгледа повдигнатия правен спор, доколкото жалбоподателят изрично е заявил в хода на съдебното производство, че претенцията му се свежда единствено до целена отмяна на писмо на министъра на правосъдието с изх. № 94-И-235/2 от 07.07.2025 г. и не поддържа първоначално заявената с жалбата осъдителна претенция за присъждане на завишените размери на съответните обезщетения. При така установената фактическа обстановка съдът е направил извод, че писмо № 94-И-235/2 от 07.07.2025 г. на Министъра на правосъдието не притежава характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла чл. 21 от АПК, не поражда правни последици и не накърнява правната сфера на жалбоподателя, а касае гражданскоправните последици от прекратяването на служебното правоотношение по повод депозираното заявление за преизчисление на претендираните обезщетения. Съдът е посочил, че имуществените последици от прекратяване на служебното правоотношение между страните, в т.ч. на плоскостта на издаденото писмо № 94-И-235/2 от 07.07.2025 г., което е предмет на съдебното производство, биха могли да бъдат решени в исково производство пред общите съдилища. АС-Шумен е посочил, че липсва отменен административен акт от който биха могли да произтекат твърдените неблагоприятни правни последици, свързани с размера на изплатеното обезщетение, както и факта, че искането е отправено след момента на прекратяване на служебното правоотношение. Оспорващият може да изрази недоволството си по общия ред, който е различен от производството по оспорване на административен акт, респ. отказ от издаването му. По горните съображения първоинстанционният съд е приел, че липсва годен предмет за обжалване и е прекратил производството по делото. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил правилно фактическата обстановка и въз основа на нея е извел правилни и законосъобразни изводи. Настоящата инстанция споделя извода на административния съд, че в случая не е налице индивидуален административен акт по смисъла чл. 21 от АПК. Оспореното писмо не съдържа властническо волеизявление на административен или друг овластен за това орган, с което се създават права, задължения, или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на лицето, адресат на писмото. При установените по делото обстоятелства между страните не съществува административно правоотношение с очертан от закона предмет на регулиране. В процесното писмо с изх. № 94-И-235/2 от 07.07.2025 г. не се съдържа изричен отказ за преизчисляване на разликата на сумите за обезщетения по реда на чл.234, ал.1 и ал.8 от ЗМВР. Същото има уведомителен характер и се състои от цитати на приложимата нормативна уредба. В писмото е посочено, че при прекратено служебно правоотношение Министърът на правосъдието вече няма качеството на орган по назначаването на бивши служители и няма компетентността да промени съществения елемент на служебното правоотношение – основното възнаграждение в минал период в това число и за времето от 01.01.2025 г.- 26.03.2025 г. Правилен и законосъобразен е изводът на АС - Шумен, че искането предявено от оспорващия за изплащане на разлика в обезщетенията, произтичащи от прекратеното му служебно правоотношение, след като заповедта за прекратяването му е влязла в законна сила и съответно произнасянето по това негово искане не съставлява част от административно производство. След прекратяване на служебното правоотношение административният орган няма правомощия да постанови позитивен административен акт, респ. отказ, тъй като страните по спора не се намират в правоотношение на власт и подчинение. В този смисъл доводите в частната жалба за неправилно приложение на закона са неоснователни. Доколкото не е налице властническо волеизявление, притежаващо белезите на индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 1 от АПК, правилно първоинстанционният съд е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото. Претенцията на жалбоподателя относно размерите на полагащите му се обезщетения по чл. 234, ал. 1 и ал. 8 от ЗМВР може да бъде решена в исково производство пред общите съдилища. Разноски в настоящото производство не са претендирани, поради което съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран и на основание чл.234, вр. чл.236 и вр. чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение