Определение № 2897 от 09.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3591/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Я. М. Я. лично и в качеството на пълномощник на М. Д. Ц., срещу определение № 355/20.04.2023 г., постановено по гр. д. № 232/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което на основание чл. 248 ГПК е допълнено решение № 11/06.01.2023г. по същото дело, в частта му за разноските, в резултат на което жалбоподателите Я. Я. и М. Ц. са осъдени да заплатят на насрещната страна „Банка ДСК“ АД [населено място], с ЕИК[ЕИК] деловодни разноски в общ размер на 1278,03 лв. /по 639,02 лв. всеки от тях/. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт и оставяне без уважение на претенцията на „Банка ДСК“ АД [населено място] за присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса и е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. В обжалваното определение, във връзка с разноските поставени в тежест на жалбоподателите, съставът на СОС е приел, че първоначално длъжникът по материалното правоотношение е оспорил основателността на претенцията по чл.135 ЗЗД, оспорвайки качеството на кредитор на ищеца „Банка ДСК“ АД, но във висящото производство пред въззивната инстанция е погасил оспореното задължение, чието съществуване е било предпоставка за уважаване на иска. Съдът е счел, че тъй като поводът за завеждането на иска по чл. 135 ЗЗД е извършената между двамата ответници /Я. Я. и нейния син М. Ц./ процесна дарствена сделка, както и наличието на непогасено задължение на ответницата Я. към банката -ищец, то въпреки извършеното в хода на процеса плащане което е погасило съществуващото парично задължение, с поведението си ответниците са дали повод за водене на делото, и че не са налице основанията на чл. 78, ал. 2 от ГПК, поради което следва да се присъдят разноски в полза на ищеца. Прието е, че обстоятелството, че преди предявяване на иска кредиторът е търсил от длъжника плащане на сума, надвишаваща установената по делото, не означава, че длъжникът е освободен от изпълнение на дължимото в по- малък размер, както и от последиците на забавата, тъй като за длъжника е съществувала възможността да изпълни до размера на дължимото, в който случай за горницата, той не би носил отговорност за разноски. По отношение на задължението на ответника Ц. за разноски, е посочено, че конституирането му като страна в процеса не е поставено в зависимост от избора на кредитора, а е задължение на последния с оглед законосъобразното упражняване на правото му на иск по чл. 135 от ЗЗД. Причината за предявяването на иска било извънпроцесуалното поведение на този ответник, в качеството му на страна по увреждащата прехвърлителна сделка. Прието е, че Ц. е надлежен ответник по иска и поради това следва да отговаря за разноските в производството. Настоящият състав споделя направените изводи в обжалваното определение. Отговорността за разноски е основана на идеята за неоснователно предизвикване на делото. Разноските се понасят от ищеца, независимо от изхода на делото, когато ответникът с извънпроцесуалното си поведение не е дал повод за делото и признае веднага иска – чл.78 ал.2 от ГПК. В този смисъл е и формираната практика на ВКС, според която правото, респ. задължението на ответника за разноски в хипотезата на отхвърляне на иска поради плащане, респ. при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от исковете в резултат на погасяване на задълженията, е в пряка зависимост от това, дали същият е станал причина за завеждане на делото. В конкретния случай повод за завеждане на иска са дали двамата ответници, а отхвърлянето на иска е резултат от погасяване правото на ищеца, в следствие на факти, независещи от него - плащане от страна на длъжника в хода на въззивното производство. В този случай по аналогия на чл.78 ал.2 от ГПК, ответниците следва да репатрират сторените от ищеца разноски, след като инициирането на процеса е резултат от собственото им поведение. По същество отговорността за разноските представлява санкция за неоснователно предизвикан правен спор. В случаите на отхвърляне на иска поради новонастъпили след предявяването му, независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, отговорен за разноските е ответникът. Както правилно е приел въззивният съд, извършената между двамата ответници /майка и син/ процесна дарствена сделка и съществуващото задължение на ответницата Я. към ищеца са станали повод за завеждането на иска по чл. 135 ЗЗД, а извършеното плащане в хода на производството по този иск е удовлетворило съдебно предявената претенция на „Банка ДСК“ АД и е обусловило отхвърляне на иска. С оглед на това, правилно направените от ищеца разноски в производството, са били възложени върху двамата ответници. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение