Определение № 2974 от 29.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2320/2026 г.

Производството е по чл. 47, ал. 2 ЗМТА (в редакцията на разпоредбата към ДВ бр. 8/24.01.2017 г., понастоящем с изменено заглавие – Закон за арбитража, обн. ДВ бр. 63 от 2025 г.). Образувано е по подадена на 21.10.2026 г. от А. И. Ж. искова молба за прогласяване нищожността на арбитражно решение от 17.06.2016 г. по арб. д. № 6390/2016 г. на Арбитражен съд при сдружение „Арбитер Юстициарум“, [населено място], с което ищцата е осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от общо 4 138.75 лв., ведно със законната лихва от постановяване на арбитражното решение до окончателно погасяване на задължението, дължима въз основа на договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 19.12.2013 г. Позовава се на качеството си на потребител и посочва, че на основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб във вр. с чл. 19, ал. 1 ГПК, арбитражното решение е нищожно, като постановено по спор, предметът на който не подлежи на арбитраж. С молба с вх. № 22952/28.10.2026 г. ищцата е направила искане, на основание чл. 48, ал. 4, изр. второ ЗАрб, да бъде спряно изпълнението на обжалваното арбитражно решение. По допустимостта на предявения иск настоящият състав на ВКС съобрази следното: Арбитражното решение, чието прогласяване за нищожно се иска, е постановено преди ЗИД ГПК (обн. ДВ бр. 8 от 24.01.2017 г.). Съгласно § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ГПК (обн. ДВ бр. 8/2017 г.) производствата по неарбитрируеми спорове, какъвто е спорът, по който една от страните е потребител, по смисъла на § 13, ал. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, съгласно изменената със същия закон разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК, се прекратяват служебно от сезирания арбитраж. Според § 8, т. 5 от ЗИД на ГПК (обн. ДВ бр. 8/2017 г.), арбитражните решения постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Последователна и непротиворечива е формираната от ВКС практика, приемаща че правилото на § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде приложено и по отношение арбитражни решения, които са предмет на допустим иск за отмяна, предявен в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗАрб, по който ВКС не се е произнесъл и делото е висящо към датата на влизане в сила на изменението на процесуалния кодекс или е допустимо образувано след влизане в сила на изменението. Съгласно тълкуването, дадено от КС на Република България в т. 3 на конст. д. № 15/2002 г., защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия, като производството пред арбитражния съд е първият, а защитата по реда на чл. 47 ЗМТА – следващият, факултативен стадий. Съгласно чл. 47, ал. 2 ЗАрб (редакция към ДВ бр. 8/2017 г.), завареното в първия стадий арбитражно производство подлежи на прекратяване от арбитражния съд, поради неарбитрируемост на спора (чл. 19, ал. 1 ГПК вр. с § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ГПК, обн. ДВ бр. 8/2017 г.). Следователно, ако защитата в рамките на арбитражния процес допустимо е преминала в своя втори стадий или такъв е допустимо да бъде иницииран тепърва и това положение е заварено или следва измененията на процесуалния кодекс (чл. 19, ал. 1 ГПК), ВКС ще следва да констатира този порок на арбитражното решение, като постановено по спор, който ГПК изключва от подведомствеността на арбитража, а ЗАрб изрично прогласява за нищожно. Във фазата на втория – факултативен стадий на защитата в рамките на арбитражния процес, следва да се прогласи нищожността на арбитражното решение, тъй като изменението на процесуалния закон намира приложение спрямо заварени или допустимо предявени след изменението съдебни производства по чл. 47 ЗАрб и правните последици на извършените процесуални действия се преценяват с оглед новите процесуални разпоредби. В този смисъл следва да се тълкува и нормата на § 26 от ПЗР на ЗИД ЗМТА (обр. ДВ бр. 63/2025 г., в сила от 01.08.2025 г.), според която иск за нищожност на решение, постановено преди влизането в сила на този закон (ЗИД ЗМТА, обн. бр. 63/2025 г.), може да бъде предявен до изтичането на срока по чл. 48, ал. 1 и само на основанията, предвидени в закона към датата на постановяване на решението. След влизането на изменението в сила, предявяването на иск за нищожност на арбитражно решение не е ограничено с преклузивен срок, но настоящият случай не е такъв. Както твърди самата ищца в исковата си молба, по образуваното за принудителното събиране на вземането изп. д. № 48/2017 г. по описа на ЧСИ Н. М. е депозирала на 08.03.2021 г. молба за прекратяване на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради обстоятелството, че след лична справка по делото е установила, че след първоначалните действия по изпълнението – налагане на запор на вземане по сметка в банка и запор на трудово възнаграждение, не са предприемани други действия по принудително изпълнение. Сочи също, че през м. 02.2026 г. по същото изпълнително дело получила чрез работодателя си призовка за насрочен опис на движими вещи и съобщение за наложен запор на трудовото ѝ възнаграждение. Която и от тези две дати да бъде приета като дата на узнаване на арбитражното решение, послужило като изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист за принудителното събиране на вземането по посоченото изп. дело, тримесечният преклузивен срок за предявяване на иска е изтекъл към датата на подаване на настоящата искова молба. Като процесуално недопустима – поради неспазен преклузивен срок за предявяване на иск по чл. 47, ал. 2 ЗАрб, съгласно чл. 48, ал. 1 от същия закон, исковата молба изключва произнасяне по действителността на арбитражното решение, тъй като не се касае за допустимо пред ВКС производство - като специфична, факултативна част от арбитражния процес, по допустимо предявен в срока по чл. 48, ал. 1 ЗАрб иск. Поради недопустимостта на предявения иск, производството по делото следва да бъде прекратено, а като последица на прекратяването - молбата за спиране изпълнението на арбитражното решение следва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение