Определение № 1426 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Гулянци против решение № 289 от 07.07.2022 г. по гр.д.№ 171/2022 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 88 от 22.12.2021 г. по гр. д. № 155/2021 г. на РС – Никопол. С последното е признато за установено по отношение на ищците В. П. К., К. И. К. и Б. И. А., че Община Гулянци не е собственик на дворно място с площ от 5600 кв.м. с бивш пл.N ***по плана на [населено място], утвърден със заповед N 1626/1982г., попадащ извън регулация, включен в недвижим имот с ИД ****, целия с площ от 15.143 дка. по КК на града. В касационната жалба /идентична с въззивната, поради което е посочено в какво се изразява неправилността на решението на РС/ се навеждат доводи за неправилно определяне предмета на спора, поради това, че съдът е обсъждал дали ищците са собственици на процесния имот, а предмет на предявения отрицателен установителен иск следва да бъде правото на собственост върху спорния имот на ответника. Общината оспорила иска на ищците, но съдът неправилно приел, че общината не е собственик. Неправилно съдът не зачел решението на ПК, с което имота бил възстановен на Общината. От обстоятелството, че имота, макар и дворно место, е попадал извън регулация, се извежда довод, че е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ и тъй като не е заявяван, е станал общинска собственост, а ищците не могат да претендират за него. Отрича се възможността ищците да придобият такъв имот по давност предвид нормата на чл. 86 ЗС и чл.5, ал.2 ЗСПЗЗ, както и с оглед спиране течението на придобивната давност за общински имоти, предвидено в пар.1 ЗДЗС. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК не е наведено основанието по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК и не е формулиран никакъв въпрос. Направено е общо твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения, защото исковата молба не била редовна, тъй като при позоваване на този придобивен способ следва да се посочи кога и от кого е упражнявана фактическа власт и кога е продължило владението. Статута на имота бил установен с гласни доказателства, а това можело да се установи само с писмени доказателства. Направено е позоваване и на императивните правни норми, забраняващи придобиване по давност на имоти общинска и държавна собственост – чл. 9 ЗД от 1898 г., чл. 24 и чл. 26 ЗИСС, пар.1 ЗДЗС, чл. 222 и чл. 223 от Закона за бюджета, очетността и предприятията в сила от 15.04.1934 г. и Конституцията от 1947 г. Не било изяснено дали за имота е действала забраната на чл. 29 ЗСГ. Ответниците по касация В. П. К., К. И. К. и Б. И. А. оспорват касационната жалба и допускането до касация, тъй като не са изпълнени изискванията на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото не е обосновано нито едно от основанията за допускане до касация. Третото лице – помагач на ответника Общинска служба „Земеделие“ взема становище за основателност на касационната жалба, поради което моли да бъде допусната до разглеждане по същество. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищците В. П. К., К. И. К. и Б. И. А. твърдят в исковата молба, че бивш имот ***по плана от 1982 г. е придобит от наследодателя им И. К. К. и те като негови наследници не са губили никога владението върху него, имота не е включван в ТКЗС, не е отчуждаван и поради това, че е ограден и е част от двора им и винаги е съществувал в реални граници, не са го заявявали за възстановяване по ЗСПЗЗ. Поради това, че Общината го е актувала за общинска собственост, те искат да се признае за установено по отношение на тях, че тя не е собственик на посочения имот с площ 5600 кв.м. Тези твърдения са доказани по делото, поради което е прието, че ищците имат правен интерес от предявяване на отрицателният установителен иск. С два нот. акта от 1932 и 1935 г. К. К. В. купува две ниви от по 2,3 дка и от 9,2 дка., на които е посочен и като съсед. Той почива на 15.01.1981 г. По плана от 1982 г. е заснет имот ***в строителните граници, но извън регулацията с граници: улица, шосе, дига на река Вит и имот ***. В разписната книга към този план имот ***е записан на името на И. К. К. – син на К. К.. Ищците са наследници на И. К. К., починал на 21.10.2000 г. Установено е, че имота е заснет в същите граници и в плана от 1960 г., който изключва част от имота от регулацията. Предвидената улица, минаваща през имота не е прокарана, както и предвиденото обществено мероприятие върху част от него – озеленяване. Имота или части от него не е отчуждаван. Безспорно е, че наследодателят на ищците не е заявил за възстановяване по ЗСПЗЗ имота, а той е включен в плана за земеразделяне като част от имот ***, целия с площ 25,482 дка и поради това, че не е заявяван е третиран като общински имот на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. В последствие от него е обособен имот ***по КК с площ 15143 кв.м. Общината е съставила АЧОС № 3020Ч/04.12.2012 г. и като правно основание за придобиване на собствеността е посочено решение на ПК по чл. 17, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността с план за земеразделяне № 16 от 19.10.1994 г. Свидетелите установяват, че имота е ограден, обработва се от ищците в същата ограда има и жилищна сграда, в която живее първата ищца В. К.. Имота винаги е бил ограден в същите граници и е обработван от ищцата и съпруга й, а след смъртта му и от другите двама ищци. При тези доказателства, РС е приел, че имота не е бил внасян в ТКЗС, запазил е селищния си характер, обработван е като част от двора на ищците и поради това не е подлежал на възстановяване. Владее се и сега от ищците, поради което е прието, че ищците имат правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск и той е допустим. Общината счита, че е собственик на имота защото има земеделски характер и не е заявен за възстановяване. Представителя на ОСЗ, конституирана като трето лице-помагач на общината, се позовава на чл. 10б, ал.5 ЗСПЗЗ. По същество е отречено правото на собственост на общината, тъй като не се установява имота да е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, за него не се прилага чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ и не е придобит от общината на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, а не е доказано и друго основание за придобиване от нея. Върху него не е реализирано обществено мероприятие. Въззивната инстанция е възприела същата фактическа обстановка. Констатирал е, че с определението по чл. 146 от ГПК, РС е дал указания и за установяване на обстоятелства относно собствеността на процесния имот в полза на ищците, което е преценено като неправилно както и това, че в хода на производството са събирани такива доказателства, защото е предявен отрицателен установителен иск и правото на собственост на ищците е ирелевантно, но тъй като съдът се е произнесъл по правото на собственост на общината, въззивният съд е приел решението за допустимо. По същество решението на РС е преценено за правилно, защото не се установява по категоричен начин общината да е собственик на процесния имот, включително и на основание чл. 10б ЗСПЗЗ, защото не били налице условията на този текст. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Неоснователен е довода, че исковата молба е нередовна, защото в нея не е посочен период на владението. Съгласно приетото в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес за предявяване на отрицателен уставновителен иск притежава ищец в три хипотези: 1.ако се позове и докаже, че притежава самостоятелно право върху имота, което иска да бъдат отречено, че притежава ответника; 2.ако отричането на правата на ответника има значение за да придобие ищеца права и 3.когато ищеца се позовава на фактическо състояние, каквото е владението. Така за да е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е достатъчно ищеца да твърди, че е във владение на имота, каквото твърдение в исковата молба се съдържа. Не е необходимо да е придобил по давност имота, за който иска да се отрекат правата на ответника. В случая правният интерес се формира и от това, че имота, който ищците твърдят, че владеят е актуван за общински и ако отрекат правата на общината, не биха действали забраните за придобиване по давност на такива имоти. Като е изследвал въпроса дали ищците са били във владение на процесния имот, съдът не е променил предмета на спора и не постановил недопустимо решение. Затова съдът приема, че не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение и на основание чл. 280, ал.2 пр.1 и 2 ГПК не се допуска касационен контрол. Не е посочено основание за допускане до касация, не е формулиран правен въпрос, не е посочена и съдебна практика. Това е достатъчно, за да не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Въпреки това настоящата инстанция отбелязва, че обжалваното решение като резултат е съобразено със съдебната практика на ВКС. С Решение № 15 от 27.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1628/2019 г., II г. о., Решение № 427 от 10.07.2009 г. по гр.д.№ 3255/2008 г. на ВКС, ІІ гр.о. Решение № 798 от 16.11.2010 г. по гр.д.№ 3303/2008 г. на ВКС, І гр.о., Решение № 96/26.05.2014 г. по гр.д.№ 215/2014 г. на ВКС ІІ гр.о. Решение № 88/17.07.2015г. по гр. д. № 6225 / 2014 г. на ВКС І гр.о., Решение № 149/24.10.2018 г. по гр.д.№ 4627/2017 г. на ВКС, І гр.о. и Решение № 124/ 30.09.2019 г. по гр.д.№ 3824/2018 г., Решение № 249 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о. на ВКС І гр.о. се приема, че ЗСПЗЗ е реституцонен закон и няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. При действието на чл. 11 и чл. 12 от Примерния устав на ТКЗС от 1950 г. и от 1960 г. земеделските кооператори запазват правото си на собственост в реални граници върху земята, внесена в ТКЗС, когато тя е включена в регулационния план или в застроената част на населеното място /строителните граници на населеното място, съгласно чл. 2 ЗТСУ /отм/, респективно пар. 105 ППЗТСУ/. Такъв имот е допустим предмет на разпоредителна сделка и може да се придобива по давност, ако по отношение на него не действат други законови забрани (напр. чл. 29 ЗСГ). Приложими са и разясненията, дадени в ТР № 104/ 26.06.1964 г. по гр. д. № 87/ 1964 г. ОСГК на ВС, според които, когато има действащ регулационен план на населеното място и извън него се намира дворното място с жилищните и стопанските постройки на члена на ТКЗС или членовете на неговото домакинство, те запазват правото си на собственост в реални граници до размер на един урегулиран дворен парцел по нормите на ЗПИНМ и ППЗПИНМ, независимо от това дали същото дворно място допълнително е било включено в регулационния план на населеното място или не, ако те нямат друго дворно място с жилищни и стопански постройки. С Постановление № 216 от 08.11.1961 г. на МС за подобряване градоустройственото планиране на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя /Обн., Изв., бр. 93 и 95/1961 г./, е предвидено да се изключат от строителната част онези терени, които са подходящи за обработване и надхвърлят нормативите за неподходящата регулационна площ на населеното място - т. 2. С него обаче не се отчуждават изключените от регулация имоти. След вземане на решение за изключване на съответните имоти от регулация, е следвало да се изпълни процедурата по ПМС № 216/61 г. - т. 4, предвиждаща собствениците да бъдат обезщетени за направените подобрения и трайни насаждения съобразно действащия тогава ЗПИНМ /отм./. Включването в ТКЗС е било обусловено и от наличието или липсата на други имоти, достатъчни за задоволяване на жилищните и стопански нужди на собствениците и на членовете на семействата им. Така тези части от населеното място е могло да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти. Ако не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Нормата на чл. 12 ЗСГ не е имала непосредствено отчуждително действие за притежаваните имоти над нормативно установеното, а е трябвало да се издаде решение на ИК на ОНС за одържавяване и обезщетяване, съгласно чл. 29 ППЗСГ /отм/. Затова се приема, че такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, от което следва, че за тях не се прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗСПЗЗ и те могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Касаторът, като ответник не е доказал, че имот ***е стар общински имот от преди конституцията от 1947 г., поради което за него не се прилага нито Закона за давността от 1898 г. нито чл. 24 и чл. 26 ЗИСС, нито чл. 222 и чл. 223 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията в сила от 15.04.1934 г., нито Конституцията от 1947 г. Неприложим е и чл. 29 ЗСГ, който е в сила от 1973 г. и е отменен 13.03.1990 г. / ДВ бр. 21/1990 г./, тъй като е без значение дали ищците са били собственици – те се позовават на фактическо състояние – владение към настоящия момент, за да обосноват правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. Въпреки това е установено, че имота в същите граници е заснет още по плана от 1960 г., а има и стари нот. актове от 1932 и 1935 г. Не е запазена разписната книга към плана от 1960 г., но в разписната книга по плана от 1982 г. имот 1244 се води на името на прекия наследодател на ищците. Нито преди колективизацията, нито след това до влизане в сила на ЗСПЗЗ не е съставен акт за държавна или за общинска собственост до 2012 г., а основанието за съставянето му на 04.12.2012 г. е решението на ПК за възстановяване собствеността на общината. Не е посочено основание за това, но и в това решение имота не е вписан като такъв, на който се възстановява собствеността. Това не е било спорно пред РС видно и от изричните изявления на страните в съдебно заседание. По т. 417 и 418 са възстановени два пътя, чиято обща площ е приблизително колкото е площта на процесния имот, но тъй като не е установено тези имоти да са били стари общински имоти, не може да се приеме, че се касае за друго основание за придобиване на собственост от общината освен чл. 19 ЗСПЗЗ, но при недоказана основна предпоставка за приложението на това придобивно основание – имотите да са подлежали на възстановяване по този закон. Последователна е съдебната практика, че акта за общинска собственост не създава права за общината, а тя следва да докаже придобивното си основание. Това следва и от факта, че против нея е предявен отрицателен установителен иск, който изисква ответника за изчерпа и докаже всичките си възможни придобивни основания, защото непредявените се преклудират с влизане в сила на решението. Поради това, че основанието по чл. 19 ЗСПЗЗ не е налице, а не е доказано и друго правно основание за придобиване правото на собственост от общината, обжалваното решение не противоречи на цитираните императивни правни норма, т.е. не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение. Затова и на това основание не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение