Определение № 50012 от 01.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 478/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по съвместна частна жалба на М. Ю. Р. и Б. Ю. Л., чрез процесуалния им пълномощник, срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 364 от 16.09.2021 г. С този съдебен акт е изменено решение № 121 от 02.06.2021 г. по в.т.д. № 105/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта за разноските във въззивното производство, като вместо дължимата от ищците сума от 5920 лв., в полза на ответното застрахователно дружество са присъдени разноски в размер на 5 752 лв. В останалата й част молбата на ищците е оставена без уважение. В частната жалба се поддържат доводи за незаконосъобразност на определението. Твърди се, че при произнасяне по отговорността за разноски за първоинстанционното производство, въззивният съд е обвързан от посочения в договора размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, който следва да включва и ДДС, а ако не включва, то ДДС не се начислява отделно. Същите доводи се сочат и по отношение на присъдените разноски в тежест на ищците за въззивното производство. По съображения в частната жалба се иска отмяна на атакуваното определение и уважаване на молбата по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение, с което ищците са осъдени да заплатят допълнително сумата от 2 467.60 лв. – разноски за заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за правна защита пред първата инстанция и 4 152 лв. – за въззивната инстанция, евентуално - да не се присъжда ДДС върху адвокатското възнаграждение. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ЗД „Бул инс“ АД, чрез процесуален пълномощник, със становище за неоснователност на частната жалба. Настоящият състав на Върховния касационен съд, предвид данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл.274, ал.2, изр.1, предл. първо ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. При постановяване на атакувания съдебен акт апелативният съд е приел, че с оглед на крайния правен резултат – отхвърляне в цялост на исковите претенции, на ответното застрахователно дружество се дължи адвокатско възнаграждение за първата инстанция в пълния претендиран размер, с оглед на което с решението правилно е присъдена допълнително сума в размер на 2 647.60 лв., с вкл. ДДС. По отношение на претендираните от ответника разноски за въззивното производство, апелативният съд, прилагайки разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, е уважил молбата за изменение на решението само за сумата от 168 лв., след отхвърляне на доводите на молителите за недължимост на възнаграждението поради липса на доказателства за заплащането му в брой. Определението е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно. С оглед на резултата по висящия пред въззивния съд материалноправен спор между страните, съставът на Апелативен съд – Велико Търново е извел законосъобразен извод за дължимост на пълния претендиран от ответника размер за заплатено адвокатско възнаграждение, с ДДС. Като неоснователни следва да се преценят доводите на частните жалбоподатели за недължимост на ДДС върху посоченото в договора за правна защита и съдействие възнаграждение на процесуалния пълномощник на застрахователното дружество, чието заплащане е надлежно удостоверено. Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от възнаграждението. Съгласно непротиворечивата практика на ВКС предвиденият в цитираната разпоредба начин, по който се формира минималният размер на адвокатското възнаграждение за регистрираните по ДДС адвокати, е приложим както за случаите, когато възнаграждението е предмет на договаряне между адвоката и неговия клиент, така и за случаите на оказано от адвоката безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА. Поради това, частната жалба се преценява като неоснователна в частта, с която въззивният съдебен състав е отхвърлил искането за изменение на решението в частта за разноските за производството пред Окръжен съд – Плевен. Частната жалба е изцяло основателна по отношение на възложените в тежест на ищците разноски за въззивното производство. Действително, искане за присъждането им е своевременно заявено от ЗД „Бул инс“ АД с молба от 05.05.2021 г., с приложен към нея договор за правна защита и съдействие, сключен с адв. Г.. Договореният адвокатски хонорар е 3 600 лв., с ДДС, а не без ДДС, както неправилно е възприел АС-В.Търново. Независимо от отразяването, че сумата е платена изцяло в брой, договорът не може да се зачита и като разписка за действително осъществено плащане, предвид съдържащата в него последна клауза, указваща възможността на адвоката да предприеме процесуални действия срещу клиента си по реда на заповедното производство при неплащане на възнаграждението. Противоречието между съдържащите се в договора за правна защита клаузи, препятстват възможността за извеждане на категоричен извод, че договорът има характер и на разписка за плащане на уговореното възнаграждение. Горната констатация обуславя извод, че с постановеното решение, частично изменено с атакуваното определение, в полза на ответното застрахователно дружество неправилно е присъдена сума от 4 152 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, поради което и частната жалба е основателна в тази й част. Постановеното по реда на чл.248 ГПК определение следва да се отмени в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищците за изменение на въззивното решение в частта за разноските за производството пред АС – В.Търново. В полза на застрахователното дружество – въззивник е дължима само заплатената по сметка на въззивния съд държавна такса от 1 600 лв. За разликата над 1 600 лв. до присъдения пълен размер на разноските - 5 752 лв., молбата за изменение на въззивното решение е основателна. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение