Определение № 7400 от 02.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6552/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на „Енерджи кей енд джи“ ЕООД, чрез управителя Г. Р. С., приподписана от адв. Т. Минева, срещу Определение № 12021 от 26.03.2026 г. по адм. дело № 3389/2026 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставено без уважение като недопустимо искането на дружеството за спиране на изпълнението по изпълнително дело № 241582210/2024 г. по описа на ТД на НАП - София. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен. Счита, че като е отказал да се произнесе по същество по предявеното искане, съдът е нарушил правото на оспорващия на ефективна защита по чл.6 от ЕКЗПЧОС. Претендира приложимост на разпоредбата на чл.166 АПК в производството по оспорване на принудителното изпълнение на публични задължения. Излага доводи за незаконосъобразност на действията на публичния изпълнител. Прави искане за отмяна на оспореното определение и спиране на изпълнителните действия. Претендира разноски. Ответникът - директорът на ТД на НАП София, чрез пълномощника си гл. юрк. В. Коцева, с писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна. Иска обжалваното определение да бъде оставено в сила и да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на „Енерджи кей енд джи“ ЕООД срещу действията на публичния изпълнител по изпълнително дело № 241582210/2024 г. по описа на ТД на НАП – София, длъжник в което е дружеството във връзка с негови публични задължения. В жалбата и в отделна молба, жалбоподателят е направил искане за спиране на изпълнението /действията на публичния изпълнител/ по изпълнителното дело, което е мотивирал с доводи, че е налице опасност да претърпи значителни вреди от принудителното изпълнение, което счита за незаконосъобразно. Съдът, с оспореното определение е оставил без уважение искането на жалбоподателя като е приел, че същото е недопустимо. Обосновал е изводи, че ДОПК не регламентира възможност съдът да спира действията по принудително изпълнение, тъй като това е правомощие на публичния изпълнител съгласно разпоредбата на чл. 222 ДОПК и при наличието на визираните в нея предпоставки. Посочил е още, че е налице и изключение от това правило, въведено в чл. 267, ал. 2, т. 2 от ДОПК, приложимо при обжалване по административен ред на действията на публичния изпълнител, в която хипотеза компетентността за спиране е на решаващия орган, а неговото решение подлежи на съдебно обжалване по реда чл. 268, ал. 1 ДОПК. С горните съображения, предвид обстоятелствата и предмета на оспорване по делото, съдът е обосновал недопустимост на искането. Оспореното определение е правилно. При безспорно установена фактическа обстановка административният съд е направил законосъобразен извод за недопустимост на предявеното искане. Действително, съответстващия на горната констатация диспозитив на съдебния акт е бил за оставяне на искането без разглеждане, както основателно се поддържа в частната жалба. Порокът на обжалваното определение, с което недопустимото искане за спиране е оставено без уважение, обаче не е съществен и не е основание за незаконосъобразност и за отмяна на същото. Противно на наведените от жалбоподателя доводи, липсата на преценка по същество на предпоставките за спиране на изпълнителните действия не нарушава правото му на ефективна защита, което следва да бъде реализирано чрез жалба по реда на чл. 266 и сл. ДОПК. Както се посочи, в съответствие с приложимата правна регламентация първоинстанционният съд е отказал да разгледа искането за спиране на действията /изпълнението/ по изпълнителното дело. Разпоредбата на чл. 266 ДОПК предвижда, че действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. Съгласно чл. 266, ал. 4 ДОПК жалбата не спира действията по принудителното изпълнение, освен ако е подадена от трето лице със самостоятелни права върху вещта, срещу която е насочено принудителното изпълнение. Нормата на чл. 268 ДОПК сочи, че решението на решаващия орган подлежи на съдебно обжалване, но не предвижда, че жалбата до съда спира действията по принудителното изпълнение. По аргумент от чл. 222, ал. 1 ДОПК, не съдът, а публичният изпълнител е оправомощен да спре изпълнението с нарочно разпореждане при наличие на предвидените в същата норма предпоставки. Както правилно е посочил и решаващият състав, ДОПК не предвижда възможност изпълнителните действия да бъдат спрени от съда, а такова правомощие е предоставено само на публичния изпълнител и решаващия орган в производство по обжалване по административен ред. Неоснователно жалбоподателят претендира приложимост в случая на разпоредбата на чл.166 АПК. Целта на защитата по чл. 166, ал. 2 АПК е да се предотврати непропорционално засягане на права и законни интереси на адресат от издаден по отношение на него административен акт. Производството е акцесорно и е обусловено от наличието на подадена жалба срещу административен акт неблагоприятно засягащ правната сфера на жалбоподателя. В конкретния случай основното производство не е свързано с обжалване на административен акт издаден по реда на АПК. Не е налице и предварително изпълнение на такъв акт, за да се пристъпи към проверка на предпоставките за спиране по чл. 166 и сл. от АПК. Производството е по реда на чл.222 и сл. ДОПК, съотв. по чл. 266 и сл. ДОПК и защитата по чл. 166 АПК е неприложима. Като е достигнал до заключение за недопустимост на искането, решаващият състав е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Предвид неоснователността на частната жалба, оспорващият няма право на разноски, но същият следва да заплати на ТД на НАП – София разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 лв., равняващи се на 51,13 евро. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение