Определение № 774 от 11.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1519/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. М. К. и частна касационна жалба на Л. Й. Хеспийлс срещу определение № 7018 от 7. 06. 2023 г. по в. ч. гр. д. № 6436/2023 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено определение № 10797 от 21. 03. 2023 г. по ч. гр. д. № 14386/2023 г. на Софийски районен съд, 59 състав в частта, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск за прогласяване на нищожност на основание чл. 26 ЗЗД на договор за покупко-продажба на дялове от капитала на „Графкар“ ООД, сключен на 31. 10. 2019 г., който ще бъде предявен от К. М. К. срещу Л. Й. Хеспийлс, посредством налагане на запор върху дяловете от капитала на „Графкар“ ООД, предмет на цитирания договор, а именно 85 дяла на стойност 850 лв., притежавани от бъдещия ответник. С обжалваното определение на СГС първоинстанционният акт е отменен в частта, с която е определена парична гаранция в размер на 170 лв. като условие за допускане на обезпечението, и въззивният съд е постановил да се издаде обезпечителна заповед след внасяне на парична гаранция от К. М. К. в размер на 5 000 лв. Частната касационна жалба на К. М. К. е насочена срещу акта на въззивния съд в частта за определяне на паричната гаранция условие за допускане на обезпечението на бъдещия иск. Изложени са доводи, че гаранцията неправилно е определена с оглед активите на дружеството за 2019 г. Частният касационен жалбоподател изразява становище, че определената от районния съд парична гаранция в размер на 170 лв. съответства на предмета на бъдещия иск – сделка за прехвърляне на 85 дяла от капитала на „Графкар“ ООД. Л. Й. Хеспийлс обжалва определението на въззивния съд с доводи за неправилност. Твърди, че атакуваният акт е немотивиран. Счита, че същият е неправилен, тъй като бъдещият иск не е подкрепен с убедителни писмени доказателства и не е налице обезпечителна нужда. Излага съображения, че определената гаранция е прекомерно ниска. Върховният касационен съд, ТК, Първо отделение намира, че частните касационни жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани страни в производството, но са недопустими. Съгласно императивната разпоредба на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК съдебният акт на въззивния съд, постановен в обезпечителното производство, подлежи на инстанционен контрол пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК само в хипотезата, когато въззивният съд, произнасяйки се по частна жалба срещу определение за оставяне без уважение на искане за допускане на обезпечение, за първи път допусне исканото обезпечение. С тази разпоредба е създаден ред за защита на ответника по молбата, на когото в описаната хипотеза не се връчва препис от частната жалба на насрещната страна срещу първоинстанционния акт, от каквато защита същият би бил лишен при допускане на обезпечението от въззивната инстанция с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1 от 21. 07. 2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, че определенията по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. Извън хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК производството по молбата за допускане на обезпечение е двуинстанционно, тъй като определението на въззивния съд не е от категорията на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение. За ищеца двуинстанционната проверка на основателността на молбата му за обезпечение на иска е изчерпана с постановяване на въззивното определение, включително и по отношенията на условията, при които е допуснато исканото обезпечение, каквото е и условието за внасяне на парична гаранция. В този смисъл е константната практика на ВКС, намерила израз в определение № 685 от 29. 10. 2014 г. по ч. т. д. № 3096/2014 г., ІІ т. о., определение № 485 от 25. 09. 2015 г. по ч. т. д. № 1994/2015 г., І т.о., определение № 579 от 17. 11. 2017 г. по ч. т. д. № 2744/2017 г., определение № 248 от 03. 05. 2018 г. по ч. т. д. № 1060/2018 г., ВКС, ІІ т. о., определение № 181 от 6. 03. 2019 г. по ч. т. д. № 145/2019 г., ІІ т. о. и др. В настоящия случай обезпечението е допуснато от първоинстанционния съд, като въззивният съд, произнасяйки се по жалба на ответника по бъдещия иск, е променил само условията, при които е допуснато, определяйки парична гаранция на основание чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК в по-висок размер. Поради това обжалваното определение не е от категорията на посочените в чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК и не подлежи на касационно обжалване. По изложените съображения частните касационни жалби на К. М. К. и Л. Й. Хеспийлс срещу определението на Софийски градски съд като недопустими следва да бъдат оставени без разглеждане. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение