Определение № 3108 от 25.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2762/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. с чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс /ГПК/. Образувано е по частна жалба на областния управител на област София, чрез процесуалния представител юрк. Н. Бачева срещу определение № 2296 от 22.01.2025 година, постановено по адм. дело № 8942/2024 год. на Административен съд - София - град /АССГ/, с което е оставена без уважение молбата на областния управител на област София за изменение на решение №26730/11.12.2024 год. постановено по същото дело, с която областна администрация на област София е бил осъдена да заплати на „ДИАЛ“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. Бухово, [улица], съдебни разноски в размер на 1050 лв. В жалбата твърди неправилност на определението и иска неговата отмяна. В тази насока се позовава на тълкуването на чл. 101, пар. 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС. В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от „ДИАЛ“ ООД, чрез адвокат Г. Тодорова от Адвокатска колегия - София, в който отговор се поддържа правилност на определението на първата инстанция и искане да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение като взе предвид доводите в частната жалба, мотивите на обжалваното определение и данните по делото, преценява следното: Частната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С процесното определение административният съд е приел, че няма основание за изменение на решение № 26730 от 11.12.2024 год., постановено по адм. дело № 8942/2024 год. на АССГ в частта му за разноските. Приел е, че е подадена жалба срещу мълчалив отказ на областния управител, който с постановеното решение е отменен и преписката е върната на административния орган с указание за произнасяне по заявлението на дружеството. При преценка на претендираният от жалбоподателя размер от 2000 лева на заплатеното адвокатско възнаграждение, административният съд се е позовал на обстоятелството, че в мотивите на решение №26730/11.12.2024 год. е обсъдено направеното възражение от ответната страна за прекомерност на разноските и съдът е приел, че същото е основателно, които е присъдил в размер от 1000 лева, които се явяват в минималния размер предвиден в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Приел е също така, че по отношение на фактическата и правна сложност на спора е достатъчен предмета на оспорване. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че с поведението си ответникът е предизвикал правния спор, поради което следва да понесе обективната отговорност за разноските на насрещната страна, сторени по повод на спора и преди удовлетворяване на претенцията за издаване на искания удостоверителен документ. Така постановеното определение е правилно. Действително с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22 г., което следва да бъде съобразено в настоящия случай, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1 от 09.01.2004 г. възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Но така даденото тълкуване не променя гореизложения извод. Преценката на съда е всякога с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай, фактическата и правна сложност на делото, определен от предмета му, както и обема на осъществената правна защита и съдействие от процесуалния представител, обосновават присъдения в полза на „ДИАЛ“ ООД размер на адвокатско възнаграждение. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. На основание на горното и на чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,